Град на стълби [City of Stairs - bg]

Няма да плаче. Така е решила. Няма за какво да плаче: има го само случилото се.

— Родилни болки — казва тя на глас. — Това беше животът ни, нали? Колелцата на времето потракват и се движат, и раждат нова епоха.

Студен вятър я шамаросва в лицето.

— Но преди епохата да се роди има болка, силни контракции. Жалко, че трябваше да се случи на нас, но…

Капитанът ѝ виква, че наближават.

— … рано или късно пеперудата трябва да излезе от какавидата си…

Развърта капака на кутията. Сърцето ѝ забива по-бързо.

— … и да забрави, че някога е била гъсеница.

Нов жален крясък откъм чайките.

Шара обръща керамичната кутия; облаче фина пепел излита, подхваната от вятъра, и бавно се посипва върху ивицата спокойна вода зад кораба.

Шара хвърля кутията зад борда и тя бързо потъва в тъмните води.

Шара гледа вълните, пита се какво ли знаят те, какво ли помнят.

„Времето смълчава всичко и всички — мисли си тя. — Но аз ще говоря за вас, за всички вас, докато времето ми свърши.“

После се обръща и отива на носа да погледне напред към слънцето, вятъра и светлите нови вълни, да зърне свидния дом.