Град на стълби [City of Stairs - bg]

Спомня си как изравя крехките бели кости от влажната пепел на изгорялата спалня. Спомня си как изкопава гробовете в двора. Купчината обгорели кости, смесени, с липсващи елементи, объркана човешка мозайка.

Невъзможно му е да разпознае в тях съпругата и дъщерите си. Но разделя някак костите, погребва ги и плаче.

„Стига. Достатъчно.“

Зигруд навързва и останалите въжета към клупа, после стяга краищата им към харпуните. Забива харпуните в леда, в редица през петнайсетина метра.

Поставя фенера пред централния харпун и с върха на алебардата изрязва в леда четири дълбоки и дълги радиални черти, които се срещат в точка току пред фенера — в готов вид произведението му прилича на гигантска звезда. После сяда върху пресечната точка, с гол задник върху леда, слага алебардата напряко на коленете си и чака.

Патица надава скръбен крясък.

Писъци откъм източния бряг. Вятърът вие.

Той се старае да се съсредоточи, но спомените са безмилостни.

Спомня си как е чул, че се създава нова нация, наречена Дрейлингски републики, но както името, така и гръмкото название „нация“ са нелепи — въпросните републики са обикновени пиратски държавици, проядени от корупция и алчност.

Зигруд, съсипан от мъка и ярост, предпочита да се бие като мнозина други. И пак като мнозина други се проваля, заловен е и хвърлен в Слондхайм, скалния затвор, който е по-лош и от смъртта, така казват хората.

И го казват с право. Зигруд не е сигурен колко години е прекарал сам в малката килия, преживявайки с рядка овесена каша, безумен в мрака. Отчасти вината си е негова — всеки път, когато го извадят от карцера, той налита да убива и често успява. Накрая решават, че няма право на повече шансове, че ще живее в мрак до смъртта си.