Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Знам — казва той.

— Тогава защо?

Той се замисля.

— Защо? — повтаря въпроса си Шара.

— Защото само това мога — казва той и свива рамене. — И го мога добре. Мога да спася живота на много хора тази нощ. А ще рискувам единствено своя.

Шара мълчи.

— Ще ме благословиш ли, Шара Комейд?

— Аз благословии не раздавам — казва тя. — Но приемам решението ти. Макар то да не ми харесва.

Той кимва, казва: „Добре“ и сваля фланелката си. Шара и преди го е виждала гол до кръста — и не само, — но всеки път сърцето ѝ се свива при вида на безбройните ужасни белези, които се къдрят по гърба и ръцете му — белези от жигосване, от бой с бич, от порязвания, наръгвания… ала знае, че най-страшното нараняване се крие под ръкавицата на дясната му ръка.

Зигруд посяга да свали и останалата част от бельото си.

— Не мисля — казва Шара, — че е крайно наложително да събличаш всичките си дре…

— Да бе — казва Зигруд и събува дългите си долни гащи без капка смущение.

Шара въздъхва. Несрев и неговите офицери — всичките мрачни и солидни баликовци — зяпват при тази небрежна проява на откровена голота. Малагеш се хили хищнически и казва:

— От време на време се случва да си харесвам работата.

Зигруд вече е съвсем гол, ако не се броят ботушите, канията за ножа му (която в момента е стегната около дясното бедро), ръкавицата, която носи на дясната си ръка, и златната гривна, която носи на лявата. Бръква в казана с топлата лой и загребва шепа. Вдига високо вежда при вида на пелина и другите съставки — „Застраховка“, обяснява Шара, — вдига рамене и започва да се маже по раменете, гърдите, ръцете и бедрата.

— Ако имаш нужда от помощ с мазането, само кажи — подхвърля Малагеш. Шара я стрелва с отровен поглед, на което Малагеш реагира с широка усмивка.

Лицето и косата си Зигруд намазва последни — когато е готов, прилича на нещо праисторическо, на мръсно и диво същество от зората на човечеството.

— Май съм готов — казва и поглежда към Несрев. — Ако се стигне дотам, гледай да държите онова нещо около моста.

— Не знам доколко ще ни е по силите — казва Несрев. — Но ще се опитаме.

— Само това искам от вас — казва Зигруд. — Искам онова нещо да се занимава с мен. С мен, ясно? — Несрев кимва. — Добре.

Зигруд поглежда наляво и надясно по моста, сякаш не е съвсем сигурен, че конструкцията ще издържи. После взима оръжията и тръгва към брега.

Малагеш му подава фенер и казва:

— Късмет, войнико.

Зигруд взема фенера и кимва разсеяно, сякаш го е поздравил познат по време на разходка из парка.

Спира до Шара, сваля златната гривна от лявата си ръка и ѝ я дава.

— Ще я пазя — казва тя.

— Знам. Ако все пак умра тази нощ… — казва той и млъква разколебано, зареял поглед към ледената шир на Солда. — Семейството ми… Би ли?…

— Знаеш, че винаги бих направила необходимото за твоето семейство — казва Шара.