![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Зигруд се оглежда — наоколо е пълно със седнали трупове, пепеляви и сухи, сякаш нещо е изсмукало цялата им влага. Един е облечен в полицейска униформа, друг държи въдица. Всички трупове седят с лице към горящото око, а лицата им, макар и сиви и изпити до крайност, носят печата на ужасно страдание.
А после Зигруд вижда, че гърдите на труповете се надигат и спадат едва доловимо.
И си дава сметка: „Те са живи…“
Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ ПАДНАЛ.“
Зигруд поглежда надолу. Все още е гол, само с ботушите си, ножа и ръкавицата на дясната ръка.
Докосва ножа и си спомня какво му е казала Шара: „Може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата…“
Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ НЕЧИСТ.“
Зигруд вади ножа и се замисля дали да не резне напряко китката си от вътрешната страна, да отвори вената… но нещо го кара да се колебае.
Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА И ЧРЕЗ БОЛКАТА ЩЕ СТАНЕШ ПРАВЕДЕН.“
Той чака, ножът е застинал на сантиметри от китката му. Черната равнина се разтича и завихря като боя, после бавно приема формата на старата му затворническа килия в Слондхайм, където тъмните дни са изпивали живота му капка по капка. „Това ли е магическият ад на Урав?“ — пита се той. Така изглежда, но Зигруд не бърза да спусне ножа, още не.
Гигантското жълто око грейва на прага на килията му. Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА. ЩЕ ПОЗНАЕШ СТРАДАНИЕТО. ЩЕ СЕ ИЗЧИСТИШ ОТ ГРЕХОВЕТЕ СИ.“
Зигруд чака. Предполага, че всичките стари рани, счупвания и натъртвания от онзи период ще се съживят внезапно и едновременно и ще го потопят в море от болка… но това не се случва.
Гласът повтаря с известно раздразнение: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“
Зигруд се оглежда, ножът чака на сантиметри от китката му.
— Добре де… — бавно казва той. — Кога?
Гласът мълчи.
— Не е ли ад това? — пита Зигруд. — Не трябва ли да страдам?
Гласът не отговаря. После стените бързо се променят в серия от ужасии — Зигруд лежи върху ложе от пирони; виси над изригващ вулкан; уловен е в капан на морското дъно; връща се в дрейлингските земи и вижда дим на хоризонта; ала нито един от тези сценарии не му причинява нито физическа, нито емоционална болка.
Той се оглежда и пита с искрено объркване:
— Какво става?
Стените се завихрят отново. Връщат Зигруд насред черната равнина в компанията на пепелявите трупове и жълтото око, което го гледа ядосано. Хрумва му, че магията не му действа, защото е дрейлинг, но в това няма никакъв смисъл.
После осъзнава, че дланта на дясната му ръка леко пулсира. Поглежда към нея, скрита в ръкавицата, и разбира.
Гласът казва: „БОЛКАТА Е ТВОЕТО БЪДЕЩЕ. БОЛКАТА Е ТВОЯТА ЧИСТОТА.“
— Но ти не можеш да ми покажеш болката — казва Зигруд и започва да сваля пръст по пръст ръкавицата си, — защото аз вече я познавам.
Издърпва ръкавицата.
В центъра на дланта му има отвратителен червен белег, който прилича на жигосване, но е вдълбан твърде дълбоко в плътта, за да е само това — кръг около стилизирана везна.
„Ръцете на Колкан — спомня си той, — които чакат да отмерят и отсъдят…“
Вдига дланта си към горящото жълто око.
— Докоснат съм от пръста на твоя бог — казва той, — но все още съм жив. Оцелях. Познах болката му и оттогава я нося със себе си. Нося я и в момента. Всеки ден. Затова не можеш да ме нараниш, нали? Не можеш да ми покажеш нещо, което вече познавам отлично.
Голямото око го гледа.
После примигва.
Зигруд се хвърля напред и забива ножа в него.
Застанали на брега, Шара и Малагеш гледат напрегнато към реката, там, където Урав се е оттеглил под повърхността.
— Тръгвайте! — крещи Несрев. — Хайде!
Шара и Малагеш са мокри до кости, след като са измъкнали с общи усилия Несрев от водата. Двете ръце и единият крак на капитана са счупени, това, плюс лека хипотермия.
— В името на боговете, махнете ме оттук — проплаква той, но Шара не му обръща внимание. Гледа към реката и чака някакво чудо… Урав да изплува например, да изплюе Зигруд и той да хвръкне с подскоци към тях като камъче, метнато по водна повърхност…
Ала тъмната вода е спокойна, ако не се брои лекото клатушкане на парчетата лед.
— Трябва да се махаме — казва Малагеш.
— Да! — повишава глас Несрев. — Да, за бога, нали точно това повтарям и аз!
— Какво? — тихо пита Шара.
— Трябва да се махнем от реката — повтаря Малагеш. — Онова нещо е много ядосано. Знам, че не искаш да оставиш приятеля си, но наистина трябва да се махнем оттук.
Полицаи си крещят заповеди един на друг от бреговете. Несрев стене и вика. Изглежда, никой не знае как да пресече реката. Не е ясно и кой командва, но по всичко личи, че полицаите са стигнали до единодушното решение да излеят върху реката керосин и да го запалят.