Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Кръвта се беше отдръпнала от лицето му. И Лус можеше да направи само едно заключение:
- Ти също не разбираш защо - каза тя.
- Не разбирам какво още правиш тук.
Тя примигна и кимна нещастно, после понечи да си тръгне.
- Не! - Той я дръпна обратно. - Не си тръгвай. Просто въпросът е, че ти никога - ние никога - не сме... стигали толкова далече. - Той затвори очи. - Ще го кажеш ли пак? - попита той почти свенливо. - Ще ми кажеш ли... какво съм?
- Ти си ангел - повтори тя бавно, изненадана да види как Даниел затваря очи и простенва от удоволствие, почти сякаш се целуваха. - Влюбена съм в ангел. - Сега на нея й се прииска да затвори очи и да изстене. Наклони глава. - Но в моите сънища крилете ти...
Горещ, виещ вятър повя косо над тях, като почти изби Лус от обятията на Даниел. Той заслони тялото й със своето. Облакът от сенки в образа на скакалци се беше разстлал в балдахина от листата на едно дърво отвъд гробището и издаваше цвъртящи звуци в клоните. Сега насекомите се издигнаха в едно огромно множество.
- О, Господи - прошепна Лус. - Трябва да направя нещо. Трябва да го спра...
- Лус. - Даниел я погали по бузата. - Погледни ме. Не си направила нищо лошо. И не можеш да направиш нищо за... -Той посочи. - ...това. - Той поклати глава. - Защо изобщо ти е хрумнало, че си виновна?
- Защото - каза тя, - цял живот виждам тези сенки...
- Трябваше да направя нещо, когато си дадох сметка за това, миналата седмица при езерото. Този е първият живот, в който ги виждаш - и това ме изплаши.
- Как можеш да знаеш, че не съм виновна аз? - попита тя, като си мислеше за Тод и за Тревър. Сенките винаги я навестяваха точно преди да се случи нещо ужасно.
Той я целуна по косата.
- Сенките, които виждаш, се наричат Вестители. Изглеждат лоши, но не могат да ти навредят. Всичко, което правят, е да преценят дадена ситуация и да се върнат да докладват на някой друг. Клюкари. Демоничната версия на групичка гимназистки.
- Но тези? - Тя посочи към дърветата, които заобикаляха гробището. Клоните им се размахваха, приведени под тежестта на гъстата, процеждаща се тъмнина.
Даниел отправи натам спокоен поглед.
- Това са сенките, които Вестителите са призовали. За битка.
Ръцете и краката на Лус изстинаха от страх.
- Що... хм... що за битка е това?
- Голямата битка - каза той простичко, като вдигна брадичка. - Но точно в момента просто се перчат. Все още имаме време.
Зад тях тихичко прокашляне накара Лус да подскочи. Даниел се поклони за поздрав на мис София, която стоеше в сянката на мавзолея. Косата й се беше измъкнала от фуркетите и изглеждаше разчорлена и подивяла, като очите й. После иззад гърба на мис София пристъпи напред още някой. Пен. Беше напъхала ръце в джобовете на якето си. Лицето й още беше зачервено, а пътят на косата й беше влажен от пот. Тя сви рамене към Лус, сякаш за да каже: Не знам какво, по дяволите, става, но не можех просто да те изоставя. Пряко волята си, Лус се усмихна.
Мис София пристъпи напред и вдигна книгата:
- Нашата Лусинда прави проучване.
Даниел разтърка челюстта си:
- Четеш това старо нещо? Изобщо не биваше да го пиша. -Звучеше почти свенливо - но Лус намести още едно парченце от техния пъзел.
- Ти си написал това - каза тя. - И си скицирал в полетата на страниците. И си залепил вътре онази наша снимка.
- Намерила си снимката - каза Даниел с усмивка, като я прегърна по-плътно, сякаш споменаването на снимката възкреси порой от спомени. - Разбира се.
- Отне ми известно време да разбера, но когато видях колко щастливи бяхме, нещо се разтвори в мен. И разбрах.
Тя обви ръка около шията му и притегли лицето му към своето, без дори да я е грижа, че мис София и Пен бяха там. Когато устните на Даниел докоснаха нейните, цялото мрачно, ужасяващо гробище изчезна - също и старите гробове, и малките групички сенки, които се таяха в дърветата; дори луната и звездите отгоре.
Когато за пръв път беше видяла снимката от Хелстън, тя я беше изплашила. Мисълта, че съществуваха всички тези версии на самата нея просто беше твърде прекалена, за да я възприеме. Но сега, в обятията на Даниел, можеше да почувства как всички те някак действат заедно - едно огромно множество от образи на самата нея, Лус, които бяха обичали същия Даниел отново и отново. Толкова много любов - тя се разливаше от сърцето и душата й, лееше се като порой от тялото й и изпълваше пространството между тях.