Пазачът на фара [bg]

– Това са добрите новини. Педерсен е заключил, че Матс е починал в нощта между петък и събота.

– Това е добре. Какво друго?

– В кръвта му няма следи от наркотични вещества.

– Никакви?

Паула поклати глава.

– Не, дори никотин.

– Но все пак може да е търгувал с наркотици.

– Може, разбира се, но започвам да се чудя... – каза тя и отново се зачете в тефтера. – Най-интересното в момента е да видим дали куршумът съответства на някое оръжие от регистъра. Ако има връзка с друго престъпление, би било в пъти по-лесно да намерим използваното оръжие. А да се надяваме и убиеца.

В същия миг Аника се появи на вратата.

– Обадиха се от Бреговата охрана. Намерили са лодката.

Паула и Мартин се спогледаха. Нямаше нужда да питат за коя лодка става дума.

Всичко беше готово. В секундата, когато получи картичката, разбра какво е принудена да направи. Повече не можеше да бяга. Осъзнаваше какви опасности ги очакват, но бе също толкова опасно да останат тук. Може би тя и децата имаха по-добри шансове, ако се върнат доброволно.

Маделейн седна на куфара, за да го затвори. На идване бе успяла да вземе повече багаж. Беше побрала в куфара целия си живот. Изпитваше надежда, когато с децата се качиха на влака за Копенхаген. Болеше я и тъгуваше по това, което оставяше след себе си, но се радваше на евентуалното бъдеще.

Огледа малкия едностаен апартамент. Помещението изглеждаше окаяно, с едно-единствено легло за децата и матрак на пода за нея. Не беше кой знае какво, но за известно време бе като същински рай за тях. Апартаментът беше техен и им носеше сигурност. А сега се превръщаше в капан. Не можеха да останат тук. Мете й даде пари назаем за билетите, без да задава въпроси. Възможно беше да подписва смъртната си присъда, но какъв избор имаше?

Изправи се бавно, взе картичката и я напъха в опърпаната си чанта. В действителност й се искаше да я накъса на хиляди парченца, които да хвърли в тоалетната, но знаеше, че има нужда от картичката, за да й напомня. За да не промени решението си.

Децата бяха при Мете. Качиха се там, след като бяха играли на двора. Маделейн бе благодарна, че получи още малко време за себе си, преди да се наложи да им съобщи, че се прибират у дома. Защото за тях тази дума нямаше положително значение. У дома бяха получили единствено белези, както външни, така и вътрешни. Надяваше се да разбират, че тя ги обича и че никога не би направила нещо, за да ги нарани. Но просто нямаше друг избор. Ако ги откриеха тук, ако ги заловяха в заешката им дупка, никой от тях нямаше да бъде пощаден. Това беше единственото, което знаеше със сигурност. Единственият шанс на зайците бе да се върнат доброволно при лисицата.