Пазачът на фара [bg]

Патрик кимна, но трябваше да признае, че не е свикнал да се изправя срещу такива хора. В сравнение с тях, родните бандити му се струваха направо безобидни.

– Какво би ги накарало да отидат до Фелбака и да пуснат куршума на някого?

Йоста погледна Улф съсредоточено.

– Има най-различни сценарии. Най-честата причина да те напълнят с олово е да искаш да напуснеш бандата. Но изглежда случаят не е такъв, така че всичко е възможно. Може би са ги прецакали при сделка с наркотици, или пък са се притеснявали, че някой ще се разприказва. В такъв случай побоят може да се тълкува като първо предупреждение. Но няма как да гадаем. Ще питам колегите, в случай че някой е чул нещо. Иначе, както казах, препоръчвам да говорите с хората около Сверин. Често пъти близките знаят повече, отколкото си мислят.

Патрик не беше убеден. Именно това бе големият проблем в разследването. Сякаш никой не знаеше почти нищо за Матс Сверин.

– Благодарим за помощта – каза той и се изправи.

Улф стисна протегната му ръка и се усмихна.

– Няма проблеми. Радваме се да помогнем. Звъннете, ако искате да питате още нещо.

– Сигурно ще го направим – каза Патрик.

Тази следа изглеждаше толкова логична. Но като че ли нещо не беше наред. Случаят си оставаше пълна мистерия. Патрик продължаваше да не знае кой всъщност е бил Матс. А в главата му все още звучеше вчерашният изстрел.

– И какво правим сега?

Мартин стоеше на вратата на кабинета на Паула.

– Не знам.

Тя се чувстваше също толкова обезсърчена, колкото изглеждаше Мартин. Събитията от вчерашния ден се бяха отразили на всички им. Дори не бяха мяркали Мелберг. Той се бе затворил в офиса си и така може би беше по-добре. В момента би им било трудно да не покажат ненавистта си. За щастие, Паула не го бе видяла и вкъщи. Когато се прибра вечерта, той вече си беше легнал, а пък сутринта все още спеше. На закуска Рита пробва да поговори с нея за случилото се, но Паула даде да се разбере, че не е в настроение. А Йохана дори не опита. Просто се обърна на другата страна, когато Паула се мушна в леглото. Стената между тях ставаше все по-висока.

Устата на Паула започна да пресъхва, като при пристъп на паника, и тя отпи от чашата вода на масата. В момента не можеше да мисли за Йохана.

– Няма ли какво да правим, докато не дойдат?

Мартин влезе вътре и седна.

– Ленарт трябва да се обади днес – каза Паула.

Не бе спала добре и макар да разбираше нетърпението на Мартин, в момента беше твърде уморена, за да поеме някаква инициатива. В главата й цареше хаос. Но Мартин седеше там и я гледаше с очакване.

– Дали да не му се обадим и да проверим дали е готов? – попита той и извади мобилния си телефон.

– Не, не, той сам ще ни се обади, щом прегледа документите. Сигурна съм.

– Окей – каза Мартин и пъхна телефона обратно в джоба си. – Но какво да правим тогава? Патрик не каза нищо, преди да потегли. Не можем просто да висим тук, нали?