Драконите на изчезналата луна [bg]

Силваношей му хвърли пръстена.

— Вземи го. Кажи му, че съм мъртъв.

— Защо ми е да скривам истината? И защо ли би ми повярвал? — попита колебливо Джерард.

— Защото ще поиска да ти повярва — отговори Силваношей. — По този начин ще ми дадеш свободата.

Рицарят взе пръстена. Предметът бе изящно инкрустиран със сапфири, достатъчно малък, за да се скрие в детска ръка.

— Как мога да открия този Самар?

— Ще те науча на една песен — рече елфът. — Стара песен, която пеем на децата си. Майка ми я използваше като сигнал, когато се налагаше да ме предупреди за приближаваща опасност. Пей песента, докато яздиш. Самар ще те чуе и ще бъде силно заинтригуван как ти, един човек, би могъл да си я научил. Той ще те намери.

— След което ще ми пререже гърлото.

— Преди това ще иска да те разпита — поправи го Силваношей. — Самар държи на доблестта. И ако му кажеш истината, ще те сметне за подобен нему.

— Иска ми се да размислите, Ваше Величество — настоя Джерард. Започваше да харесва този младеж, въпреки че дълбоко в себе си продължаваше да изпитва съжаление към него.

Елфът поклати глава.

— Много добре — въздъхна младият войн. — Каква е тази песен?

Силваношей му я изпя. Думите й бяха простички, а мелодията — меланхолична. Беше песен, с която децата се учат да броят.

— „Пет за пръстите на всяка ръка. Четири за краката на коня.“

Но последната строфа никога нямаше да забрави:

— „Едно е едно и е вечно само. Такова ще бъде завинаги то.“

Силваношей се върна при каменното легло, легна на него и обърна лицето си към стената.

— Кажи на Самар, че съм мъртъв — повтори тихо. — И ако това те успокоява, сър Джерард, едва ли ще изречеш лъжа, а самата истина.