Драконите на изчезналата луна [bg]

Джерард решително разблъска тълпата с жребеца си и стигна до краля на елфите тъкмо навреме, за да отблъсне ръката на Клорант.

— Ваше Величество, моментът никак не е подходящ да прекъсвате Мина — рече едва чуто на младежа. — Може би по-късно.

Той посегна към юздите на коня му.

— Сър Джерард — извика Мина. — Явете се пред мен. И доведете Негово величество с вас. Останалите, направете им път!

Директната заповед на Мина принуди Клорант да отдръпне коня си, за да могат Джерард и Силваношей да преминат. Рицарят ги проследи със смръщен поглед. Младият войн буквално усещаше как очите на Клорант са се забили в тила му и усещането никак не му се нравеше.

Когато достигнаха до Мина, Джерард свали шлема си и й отдаде чест. Заради боя с Клорант неговото лице също беше насинено, а по косата му имаше съсирена кръв. Почти всички рицари изглеждаха по същия начин заради битката. Джерард се надяваше, че Мина няма да обърне внимание на състоянието му.

Дори и да не забелязваше него обаче, Мина със сигурност се взираше в Силваношей, чиято риза бе раздрана на гърдите. Наметалото му бе окървавено и силно изцапано.

— Сър Джерард — произнесе заплашително тя, — поверих безопасността на Негово величество във вашите ръце с надеждата, че ще го опазите от опасности. Сега обаче виждам, че и двамата сте окървавени. Пострадал ли е сериозно някой от вас?

— Не, господарке — отговори младият войн.

Отказваше да я нарича Мина като останалите. Подобно на лекарство, направено от стипца и мед, в началото името й ти се струваше сладко, но оставяше горчив привкус. Не каза нищо повече за сбиването с Клорант и другарите му. Нито пък Силваношей. След като я увери, че не е ранен, елфът потъна в мълчание. Никой от смълчаната тълпа рицари не проговори. Тук-там някой кон се раздвижваше нетърпеливо под ездача си. Всички рицари вече бяха научили за инцидента. Вероятно повечето от тях също имаха дял в заговора.