Драконите на изчезналата луна [bg]

— Жени — изръмжа Джерард. — На всички ни се е случвало.

Силваношей се усмихна с горчивина и поклати глава.

„Е, тук си прав — призна мислено младият войн. — На никой от нас не се е случвало да има вземане-даване с богове в любовта си.“

Не след дълго минаха и покрай Западната порта. До този момент Джерард бе таил слаба надежда, че все някак ще им се удаде да се измъкнат през нея в цялото объркване, но сега почти веднага отхвърли тази мисъл. Пътят бе задръстен от войници на Мина, а из полето пред града имаше още много. Всеки, покрай когото минаваха, хвърляше мрачен поглед на Силваношей и не един и двама промърморваха зловещо проклятие.

„Мина е права — реши рицарят. — Сега затворът вероятно е най-безопасното място за младия елф. Ако въобще Силваношей може да бъде в безопасност където и да е в Санкшън.“

Градските стражи или бяха избягали, или пък бяха избити. Понастоящем за щаба отговаряше един от рицарите на Мина. Мъжът хвърли незаинтересован поглед към краля, изслуша нетърпеливо настояванията на Джерард, че младежът трябва да бъде поставен под специална охрана, и подметна палец по посока на отделението с килиите. След известно търсене откриха и ключовете.

Джерард придружи затворника си до най-тъмния ъгъл на отделението, надявайки се по този начин елфът да не привлича излишно внимание.

— Ужасно съжалявам, Ваше Величество — каза му той.

Силваношей сви рамене и седна върху каменния блок, който вероятно трябваше да служи за легло. Джерард затвори вратата на килията и я заключи.

При звука от дрънченето на ключовете кралят вдигна глава:

— Трябва да ти благодаря, задето спаси живота ми.

— Бих се обзаложил, че сега ви се иска да им бях позволил да ви го отнемат — отвърна със симпатия рицарят.

— Техните остриета щяха да ме наранят по-малко — съгласи се отпаднало Силван. На устните му за миг се появи далечно подобие на усмивка.

Джерард се озърна. В отделението бяха само те двамата.

— Ваше Величество — каза тихо той. — Мога да ви помогна да избягате. Не веднага. Първо трябва да се погрижа за нещо друго. Но скоро.

— Благодаря. Но ще се изложиш на излишна опасност. Не мога да избягам.

— Ваше Величество — настоя с по-твърд глас Джерард. — Видяхте я. Чухте я. Нямате шансове с нея! Тя не ви обича. Изцяло е погълната от този… този неин бог.

— Не само неин. Също и мой — отговори кралят със зловещо хладнокръвие. — Единият бог ми даде думата си, че Мина и аз ще бъдем заедно.

— И все още го вярвате?

— Не — рече Силваношей след кратко мълчание, сякаш някой го бе накарал насила да отговори. — Не, не го вярвам.

— Тогава бъдете готов. Ще се върна за вас.

Силваношей отново поклати глава.

— Ваше Величество — настоя отчаяно Джерард, — знаете ли каква е истинската причина, поради която Мина ви е увлякла след себе си, далеч от вашето кралство? Защото знае, че народът ви няма да последва никого другиго освен вас. Силванестите очакват завръщането ви и не смеят да предприемат нищо. Върнете се при тях и бъдете техен крал, кралят, от когото Мина се бои!