Достатъчно време за любов [bg]

Подобно мошеничество беше излишно, тъй като на Лендфол се практикуваше политиката на отворените врати; имигрантите дори не бяха задължени да се регистрират. Те или потъваха, или изплуваха. Никакви такси за кацане на кораба, никакви данъци на глава от населението. Изобщо на Лендфол се плащаха малко такси, нямаше правителство, а Нова Канавера, третият по големина град на планетата, имаше само стотина хиляди души население… В онези дни Лендфол беше приятно място за живеене.

Аз исках Джо и Лита да се справят сами — заради самите себе си и заради децата си. Исках да забравят, че някога са били роби, никога да не говорят за това, да не допуснат децата да го разберат… и в същото време да погребат факта, че по някакъв странен начин всъщност са брат и сестра. Няма нищо срамно във факта, че си се родил роб (поне не и за самия роб!), нито пък има причини, поради които да не могат мъж и жена — диплоиден комплект — да встъпват в брак помежду си. Но по-добре да се забрави всичко и да се започне начисто. Джоузеф Лонг се е оженил за Стърни Свенсдатер (умалителното „Лита“ произхожда от английската форма на името „Естел“); сключили са брака, след като Джо е завършил обучението си за готвач и са емигрирали, след като се е родило първото им дете. Историята беше простичка, трудно някой би се усъмнил в нея — тя само украсяваше опитите ми да играя ролята на Пигмалион56. Не виждах причини да съобщавам на новата си съпруга версия, различна от официалната. Лаура знаеше, че те са ми приятели; отначало беше любезна с тях заради мен, а по-късно и самата тя се привърза към тях.

Лаура беше готино момиче, Минерва, добра компания и в леглото, и извън него. Освен това притежаваше Хауардовата добродетел да не потиска съпруга си, изработена у нея още по време на първия й брак — повечето Хауардовци се нуждаят от повече от една женитба, за да се научат на това. Тя знаеше кой съм аз — че съм Старейшината — и бракът ми с нея и децата ни бяха регистрирани в архивите също така, както и бракът ми с баба й и потомците ми от него. Но тя не се отнасяше към мен като с човек, който е с хиляда години по-възрастен от нея, и никога не ме разпитваше за подробности относно предишните ми животи, а просто ме слушаше, ако имах желание да разкажа нещо.

Изобщо не я виня за раздялата ни, за всичко бе виновно онова алчно прасе Роджър Спърлинг.

„Ако нямаш нищо против, скъпи — каза ми Лаура, — ще си остана вкъщи. Ще се занимавам с пазаруване на дрехи, когато поотслабна. Що се отнася до хапването, няма ресторант в Нова Канавера, където да се намери по-хубава храна от тази, която готви нашият Томас. Е, може би само в «Кухнята на Естел», но това е закусвалня, а не ресторант. Ще наминеш ли да ги видиш? Естел и Джо имам предвид.“

„Възможно е.“

„Намери време, скъпи; те са прекрасни хора. Освен това искам да изпратя няколко дрънкулки на кръщелницата си. Аарон, ако искаш да ме отведеш в хубав ресторант, когато отидем в града, първо уговори Джо да го отвори. Той готви не по-зле от нашия Томас.“