Нови римски разкази [bg]

- Значи, казваш, не си сигурен за утрешния ден. Прави като мен: аз никога не мисля за утре, мисля за днес. Бъди спокоен, Фуско. Нищо чудно да се случи така, тази наша среща да стане начало на твоята сполука.

- Каква ти сполука?

- Ти не мисли за това, остави на мен.

- Нямам нужда от никого.

- Аз обаче ти казвам, че имаш нужда от мен. Иначе защо толкова настояваше за срещата?

- Кой е настоявал?

- Ти. И аз те разбирам. Мислил си: хайде да трогнем Паломби със спомени от времето, когато и двамата бяхме зидари, да се опитаме да му измъкнем нещичко. Стари Фуско, може да те купи, който не те познава. Аз те познавам и ти казвам: Паломби има ей толкова голямо сърце, Паломби ще ти помогне.

Гледах Фуско, докато Паломби плещеше, и, честна дума, не го бях виждал никога толкова разярен. Ала Паломби не се усещаше за нищо, заключи твърдо, все едно сме на строежа:

- Всички сте еднакви: користолюбиви и хитри. Важното е човек да го знае.

Това беше то, арогантният маниер на боса. Но говореше ли на Лучета, пускаше наяве галантния маниер. Лучета сложи на място Паломби заради историята с крака, но той я харесваше и не се отказваше да я ухажва, без да си дава сметка, че Лучета и аз сме сгодени.

- Вие, госпожице, ще ме сметнете за човек, който разбира само от сделки. Въобще не е вярно. Две очи като вашите например ме карат да забравя всичко останало: работа, семейство, отговорности, бизнес, всичко. Имате разкошни очи, знаете ли?

Независимо от цялата си нежност, когато иска, Лучета става сурова:

- Преди бяха краката, сега - очите. Какво още ще има?

Паломби я заплаши с пръст:

- Хей, хубава госпожице, не ме дразнете. Какво още ли? Ръцете. Погледнете само какви ръце има тази девойка. Нужен е поет, за да опише колко са красиви тези ръце.

Лучета издърпа ръката си, която той беше хванал на масата и каза преднамерено наивно:

- Имаме поет. Ето го.

Чече, мълчал твърде дълго, пристъпи с готовност напред и изрецитира полугласно:

„Първо краката, после очите, след туй ръката на Лучета Паломби спечели. Ала чуй един съвет: карай я по-бавно, Гребецо, че тук присъства и годеникът.“

Чече искаше по свой начин да предупреди Паломби да не дава воля на галантността си към Лучета, ала неочаквано и неизвестно защо Паломби се обиди:

- Кой сте вие и какво искате? Защо се месите? Били сгодени. И какво от това? Какво общо имате вие?

Чече, милият, се опита да му отговори в стих, усмихна се и вдигна ръка, обаче Паломбини, моравочервен в лицето, не го остави да продължи:

- С една дума, не ми се пречкай в краката. Върви си. Не те познавам, не съм те канил. Тръг... -сигурно искаше да каже „тръгвай си“, но неочаквано вдигна ръка към челото си, измуча, свлече се на една страна и падна на земята като кукла.

Така завърши срещата с Паломби. На момента се изплашихме, мислейки го за мъртъв, но лекарят от съседната аптека, извикан по спешност, ни успокои: