Кодът на Атлантида [bg]

Мръсна, жалка перверзница — помисли си тя, докато използваше тоалетната хартия, която бе взела със себе си.

Вдигаше гащетата си, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Някой наистина я бе наблюдавал. Гневът кипна в нея. Първото й желание бе да го открие и да му даде да се разбере.

Едва не го стори. Даде си сметка, че не говори достатъчно добре езика, за да може да го направи. Нито пък знаеше как ще постъпи някой йоруба, ако внезапно се озове лице в лице с разлютена бяла жена.

Точно тогава забеляза мъжа в храстите. Мярна се само за миг. Едва успя да го зърне.

Но това й беше достатъчно да забележи, че цветът на кожата му е мургав от слънцето, а не черен. Осъзна, че не тя е била наблюдавана. А всички.

Настръхна от страх. Стисна здраво топчето тоалетна хартия и се застави да се върне в селото възможно най-спокойно, докато всичките й инстинкти я караха да побегне с писъци.

Когато Лесли се върна при джипа, Гари седеше с вдигнати крака на задната седалка. Беше изцяло погълнат от играта и палците му бясно натискаха бутоните на конзолата.

— Имаше ли змии? — попита той, когато тя метна тоалетната хартия в багажното отделение.

— Не, но видях един-двама любопитковци.

Гари се ухили.

— Местни момчета, а? Май ще станат донжуановци, а?

— Не. — Лесли се насили да запази спокойствие. — Не бяха местни. По-скоро загорели бели мъже. Може би китайци или араби. Но определено не бяха черни.