Кодът на Атлантида [bg]

— Наистина ли съм сбъркал мястото? — меко попита Лурдс. — Не успях да преведа надписите върху тях, но все пак открих предупреждение. Пази се от събирачите.

Адебайо продължаваше към малката си къща. Тя имаше ламаринен покрив, а стените й бяха покрити с детски рисунки, вероятно от някоя легенда на Йоруба.

— Някой събира тези инструменти — каза Лурдс. — И е безжалостен. Моя приятелка беше убита, когато й отнеха цимбала. Който и да стои зад кражбата, не е добър човек.

Старецът дръпна найлоновата завеса на входа.

— Той знае повече за инструментите от мен — каза Лурдс. — Зная, че събирането им на едно място е опасно, но нямам представа защо. — Помълча. — Трябва ми помощ.

Адебайо изчезна в къщата. Лурдс понечи да го последва. Половин дузина млади мъже незабавно препречиха пътя му.

Лурдс безпомощно се обърна към Диоп. Старият историк само поклати глава.

— Ако Адебайо не желае да разговаря с теб, значи няма да разговаря. Може би някой друг път.

Отвратен от себе си, Лурдс се замисли как да постъпи. Погледна снимките на звънеца и цимбала.

— Ти трябва да пазиш барабана — каза Лурдс. — Знам това. Но също така си и мъдър мъж. Затова са надписите върху инструментите. Би трябвало да предадеш знанието на онези, които ще заемат мястото ти като Пазители.

Младите войни пристъпиха напред и разгониха децата и животните.

— Ще си вървиш — каза един от тях на английски. Ръката му докосна ножа в колана му.

— Ще дойде някой друг — каза Лурдс, докато неохотно отстъпваше пред воините. — И то скоро. Ще дойде и ще ти вземе барабана. Можеш ли да попречиш на онова, което ще се случи, когато инструментите се съберат?

Главата на Адебайо се подаде навън.

— А ти можеш ли?

— Не зная — призна Лурдс. Трябваше да бъде честен, дори това да издаваше невежеството му. Калникът на джипа докосна бедрото му и спря отстъплението му назад.

— Знаеш ли какво казват надписите върху звънеца и цимбала? — попита Адебайо.

— Не. Надявах се ти да ми помогнеш. — Лурдс почувства искрица надежда, но не смееше да помръдне.

На старческото лице се изписа гняв.

— Пуснете го — изръмжа той на воините. — Ще говоря с него.

Воините бавно се отдръпнаха.

— Ела — каза Адебайо. — Ще ти кажа каквото мога за Удавената земя и за бога, който вървял по земята.