Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

[* Лентикулярните (лещообразни) облаци се образуват на височина между 2 и 15 километра. Странната си форма придобиват при срещането на въздушния поток с планински възвишения, хълмове или хребети. Често са свързани с приближаващ атмосферен фронт. – Б. р.]

Никълъс бе направил точно онова, което поиска от него – да стои колкото е възможно по-далеч от нея, вероятно за да спести и на себе си, и на нея неудобството.

Но тя носеше завинаги в сърцето си раната от неговото безразличие.

До един ден през март 1944 година, когато Полин й каза, че я викат на доклад в сградата на Министерството на отбраната на Портнъм Скуеър в Лондон.

— Защо? – попита Скай отчаяно. – Какво съм направила този път?

— Не знам – отвърна Полин, загрижено свъсила вежди. – Направих всичко възможно да разбера нещо, но никой не иска да говори. Опитай се да не се тревожиш. Сигурно досега си разбрала, че няма да допусна да ти се случи нещо.

Скай успя леко да се усмихне. Вероятно наистина го знаеше. Но това изобщо не я накара да се чувства по-добре, когато хвана влака за Лондон, после метрото до „Марбъл Арч“ и се отправи към представителната сграда с колони на Портнъм Скуеър, а страхът сковаваше сетивата й като скреж на голяма височина.

Бързо я поведоха по някакъв коридор, покрай стаи със затворени врати и след това зад друга затворена врата, където откри самия маршал от въздушните сили Уайлд, който я очакваше.

— Капитан Пенроуз – каза той, като й кимна. – Моля, седни.

Скай се подчини безмълвно. Беше онемяла.

— Чай? Кафе? – попита Уайлд.

— Чай, моля – успя да каже тя.

И двамата мълчаливо изчакаха някаква жена да направи чай, да го поднесе и да излезе.

Накрая Уайлд също седна, но вместо да заговори, започна да я изучава. Тя направи същото, като отбеляза, че лицето му бе сурово, но доста привлекателно за човек, който вероятно наближаваше петдесетте, сякаш за него бе предизвикателство да замени своето сдържано поведение с по-приветливо. Косата му бе посребрена и обноските му авторитарни, но когато се насочи към стола, се придвижи с онази пъргавина, която Скай помнеше от времето, когато танцуваше с майка й.

— Някои хора са разбрали – каза най-после той, като отпи от чая си и след това се облегна назад, все още загледан в нея, – че лесно можеш да минеш за французойка. Свободно говориш френски, жестовете ти са френски и си живяла в страната години наред. Също така запазваш самообладание в трудни моменти. Разбира се – добави замислено той, – самият аз винаги съм го знаел, но сега бе сведено до знанието и на други. И затова сме тук.

— Какво общо, за бога, може да има моят пасивен френски с каквото и да е? – попита Скай смаяна.

Усмивката на Уайлд бе неочаквана и топла, но бързо забулена от меланхолия.