Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Ще хвана такси и ще се върна в хотела.

— Не съм искал да те лъжа, Кат – каза той, като също се изправи. – Не знаех, че това – между нас – ще се случи.

Не съм възнамерявал това да се случи – така бе казал Пол, когато тя бе поискала развод. Тя беше, за пореден път, неволна жертва на мъжкото нехайство. Най-лошото бе, че бе помислила, че Елиът е различен – почтен. Но може би не беше.

— Всъщност написал ли си изобщо нещо от тази книга, която ми каза, че пишеш? – попита тя. – И недей да ме лъжеш отново.

— Не – призна той.

Кат излезе.

Вече бе стигнала до пътеката, когато Елиът я настигна. Тя се извърна, готова да изригне всичко онова, което изпитваше към него точно в този момент, но вместо да предложи още извинения, той пъхна нещо в ръката й – стара книга с протрити корици, с отлепена подвързия.

— Ще го прочетеш ли? – каза той. – Знам, че в момента няма какво да кажа. Толкова силно те нараних и толкова много съжалявам. Но ако прочетеш това – дневника, който дядо ми е написал за тях, двамата, със Скай и за войната – и тогава може би ще разбереш.

— Никога няма да разбера защо постъпи така, Елиът – каза тя. След това си тръгна.

ЧАСТ ДЕВЕТА

МАРГО

Нима някога ще научат как съм умряла? Дреха, превърната в дрипа от дупки от куршуми, напоена с кръв, още едно име, задраскано в лагерния списък – така научавахме за участта на останалите, които изчезваха в нощта.

Женевиев дьо Гол

Двайсет и седма глава

Гранвил, Франция, юли 1945

Семейната къща на Диор – вила „Ле Румб“ – е в розово и сиво. Градините също са в розово и сиво, в унисон с къщата, като абитуриентка, облечена в тон с кавалера си. Туфите розови хортензии, сребристите листа на лавандулата, деликатно перленосивите цветове на мъхнатия рожец до външната стена на къщата, боядисана в нежно розово – цветът на първата целувка, която слънцето полага върху небето. Обаче сивото е – каквото единствено може да бъде сивото сега – жестоко, цветът на глада и загубата, а ехото от виковете е заключено в неговите нюанси.