Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Марго си спомня засмяната жена, която бе срещнала в Париж, която винаги говореше за цветя, и се надява, че един ден Каро отново ще й опише момината сълза – колко малка, крехка и бяла била тя. Не защото от това Марго ще се почувства по-добре, а защото ще означава, че Катерин е по-добре. Ако Катерин се оправи, тогава може би и Марго ще го стори.

— Съжалявам – казва Марго, когато треперенето отслабва.

— Не можах да не повърна на обяд днес – казва Каро в отговор и Марго разбира какво иска да каже – че и тя не е успяла да се почувства нормално.

Най-накрая треперенето спира.

— Ще направим клада в градината, на върха на скалата – казва Каро с най-тържествения си глас. – Ще изгорим всичко.

Марго кима и тръгва след нея навън към скалата, която гледа към архипелага Шосе, където островите се врязват в повърхността на океана, а небето е нащърбено от сиво-синкави облаци.

Събират дърва, много дърва и драсват клечка кибрит. Пламъците лумват жадно нагоре.

Не могат да изгорят нищо физическо от Равенсбрюк, защото са оставили в Швейцария малкото, което имаха. Вместо това хвърлят в огъня спомените си – всяка ги изрича отчетливо, защото трябва да забравят, защото тяхната история е прекалено мъчителна, за да бъде затворена в крехките граници на езика. Обаче спомените са настоятелни като въшките в Равенсбрюк – пробиват кожата, спотайват се там, връщат се с подновена енергия при всеки опит да бъдат прогонени.

Така че кладата е средство, с помощта на огъня ще превърнат изминалата година в пепел. В пламъците биват хвърлени пуяците, червените цветя, Десети блок, бункерът, контейнерите с „Циклон Б“, детското отделение, децата, които си играят да избират затворници за газовите камери, звукът на лопатата, удряща се в череп.

Хвърлят в огъня проверките преди изгрев-слънце и смъртта на плаца – бавното измръзване по време на дългите зимни сборове и лова – всекидневното преследване надолу по Лагерщрасе на всеки, който изглежда противен – което означава всички, за да се покрие месечната норма, въведена от нацистите, за две хиляди убити.

Добавят към пламъците жестоката блъсканица всяка сутрин за недостатъчното отходни места, тяхната миризма – отначало зловонна и непреодолима, после едва доловима сред вездесъщата воня.

Изхвърлят в пепелта и мириса на изгорена плът, която крематориумът бълва, своя глад – дори не глад, а мерзка пустота – превитите си рамене, нуждата да бъдеш малък, слаб, невидим.

Разпалват още повече огъня с ужасното съзнание, че никой не знаеше за съществуването на Равенсбрюк, че наистина бяха изгубени и невидими, както бе казал Сухрен, комендантът на лагера.

Катерин и Марго се държат за ръце, голите им глави прилични на езически луни, свидетелстват за тяхната липса на вяра и доверие, надежда и мечти. Хвърлят желанията, които някога са имали, на кладата.