Тайната на Диор [calibre 5.34.0]
- Автор: Лестер Наташа
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Тайната на Диор [calibre 5.34.0]». Краткое содержание книги:
Десетилетия по-късно модният историк Кат Журдан ще открие във вилата на баба си, на брега на Корнуол, огромна колекция почти недокосвани оригинални рокли на Диор. Известен писател ще й помогне да разнищи невероятната история за това как те са се озовали там. Това е история за любов като от приказките и за брутална война.
Морето се дипли срамежливо по ръбовете на скалата под къщата. Вчера – в първия ден на Марго в „Ле Румб“ – за щастие, бе синьо. Днес е сиво и се налага тя да извръща поглед.
След това се спуска сивият здрач и оцветява въздуха наоколо, така че Марго сяда трепереща на пода в детската стая, като й се иска и тя да може да излее от себе си всичко и силния пристъп на детския писък. Огледалото на стената връща отражението й – кожа, разядена от въшки, която обвива по странен начин костите й, без никаква плът над тях. Цялата е в ъгли и издатини, сякаш оформена да наподобява полицейска палка. Главата й е обръсната – единствено тънък слой тъмнокафяво покрива облата й и поразителна плешива глава. Краката й са толкова разранени от скорбута, че са лилави на цвят, а капилярите на очите й са спукани в резултат на същата болест.
Докато пътува към „Ле Румб“, хората се извръщат от нея като от чудовище. Тя не прилича на човек; невъобразимо е, че някога е била обичана.
Единствена Катерин Диор я разбира, защото и тя чувства същото. Нейният брат Кристиан също е мил, по-мил, отколкото Марго изобщо можеше да си представи, че може да бъде мъж, изправен пред две такива жени, в каквито тя и Катерин се бяха превърнали.
За щастие, Катерин – или Каро, както Марго и Кристиан я наричат – идва при Марго преди треперенето да я обхване и да я запрати обратно в миналото, което не може да повярва, че наистина е свършило.
— Скъпа! – извиква Каро, като се хвърля напред и се сгушва плътно до нея, по същия начин както се свиваха заедно на нара през дългите осем месеца – въпреки че тогава бяха три. – Скъпа – произнася отново тя, този път шепнешком. След това прегръща Марго, въпреки че главата на Каро също е гола, тялото й е само кожа и кости и рани, и че самата Каро също трепери нощем.
Марго си спомня засмяната жена, която бе срещнала в Париж, която винаги говореше за цветя, и се надява, че един ден Каро отново ще й опише момината сълза – колко малка, крехка и бяла била тя. Не защото от това Марго ще се почувства по-добре, а защото ще означава, че Катерин е по-добре. Ако Катерин се оправи, тогава може би и Марго ще го стори.
— Съжалявам – казва Марго, когато треперенето отслабва.
— Не можах да не повърна на обяд днес – казва Каро в отговор и Марго разбира какво иска да каже – че и тя не е успяла да се почувства нормално.
Най-накрая треперенето спира.
— Ще направим клада в градината, на върха на скалата – казва Каро с най-тържествения си глас. – Ще изгорим всичко.
Марго кима и тръгва след нея навън към скалата, която гледа към архипелага Шосе, където островите се врязват в повърхността на океана, а небето е нащърбено от сиво-синкави облаци.
Събират дърва, много дърва и драсват клечка кибрит. Пламъците лумват жадно нагоре.
Не могат да изгорят нищо физическо от Равенсбрюк, защото са оставили в Швейцария малкото, което имаха. Вместо това хвърлят в огъня спомените си – всяка ги изрича отчетливо, защото трябва да забравят, защото тяхната история е прекалено мъчителна, за да бъде затворена в крехките граници на езика. Обаче спомените са настоятелни като въшките в Равенсбрюк – пробиват кожата, спотайват се там, връщат се с подновена енергия при всеки опит да бъдат прогонени.
Така че кладата е средство, с помощта на огъня ще превърнат изминалата година в пепел. В пламъците биват хвърлени пуяците, червените цветя, Десети блок, бункерът, контейнерите с „Циклон Б“, детското отделение, децата, които си играят да избират затворници за газовите камери, звукът на лопатата, удряща се в череп.
Хвърлят в огъня проверките преди изгрев-слънце и смъртта на плаца – бавното измръзване по време на дългите зимни сборове и лова – всекидневното преследване надолу по Лагерщрасе на всеки, който изглежда противен – което означава всички, за да се покрие месечната норма, въведена от нацистите, за две хиляди убити.
Добавят към пламъците жестоката блъсканица всяка сутрин за недостатъчното отходни места, тяхната миризма – отначало зловонна и непреодолима, после едва доловима сред вездесъщата воня.
Изхвърлят в пепелта и мириса на изгорена плът, която крематориумът бълва, своя глад – дори не глад, а мерзка пустота – превитите си рамене, нуждата да бъдеш малък, слаб, невидим.
Разпалват още повече огъня с ужасното съзнание, че никой не знаеше за съществуването на Равенсбрюк, че наистина бяха изгубени и невидими, както бе казал Сухрен, комендантът на лагера.
Катерин и Марго се държат за ръце, голите им глави прилични на езически луни, свидетелстват за тяхната липса на вяра и доверие, надежда и мечти. Хвърлят желанията, които някога са имали, на кладата.