Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Троун долови скръбта й, примесена с безпомощност, от която се породи гняв. Мигът отмина и у него също се надигна зверска ярост. Отвори уста и нададе вой към небето, скрито над човешката постройка, а жаждата за кръв напираше да намери жертви.
Сега жената бе обзета от страх, надушваше това, както надушваше гората отдалеч. Но тя се бе опитала да спаси човека брат, нямаше да я повали. Сянка на мисъл се мярна в обезумялото му съзнание, от муцуната му изригна поредният вой и той изскочи на открито.
Но навън спря като закован на бездушния камък. Наоколо имаше огън, мнозина викаха в мрака. Цареше хаос и объркване. Навсякъде търчаха хора, а тягостната миризма на онези, чиято плът бе вкусил, проникна в ноздрите му, смесена с гнилия дъх на смърт. Плътно наредени хора, които не миришеха омразно, тичаха към отвор в стените. А зад отвора беше плячката, която той жадуваше.
Троун затича натам бясно, свирепото му джафкане разпръскваше настрани хората, у които се обаждаше вроденият страх от вълци. Чувстваше как страхът се сменя с облекчение, докато ги подминаваше, устремен към плячката със силната миризма, чиято кръв искаше да вкуси отново. Трети, последен вой даде глас на мъката му по човека брат.
Напираше към променливата светлина на огън. Около него стояха омразни хора и той усещаше колко са смутени, как не разбират внезапната врява и пламъците, пратени по тях от хората, които Троун приемаше като приятели. Кафявото му тяло се забелязваше трудно в мрака, шумът скриваше стъпките му, а ръмженето затихна във вълчето гърло.
Плячка.
Нямаше желание да се прокрадва. Глутницата беше далеч, цветовете на гората бледнееха в паметта му, а в животинския мозък гореше гневът, че безвъзвратно му отнеха нещо скъпоценно.
Хвърли се стремглаво от сенките, скочи нависоко и захапа първата жертва за гърлото. Челюстите му се затвориха, лапите му блъснаха човека в гърдите. Поваленият се стовари и повече нямаше да се бори — животът му изтичаше през дупката под брадичката. Троун облиза жадно кръвта, без да го е еня, че пръска по козината му. Не чуваше как другите хора се струпват около него, но усети болезнения удар на острие, което обаче отскочи от кожата му, неуязвима за стомана.
Обърна се и четиримата се запрепъваха назад, от устите им излизаха думи на уплаха, ръцете сочеха озадачено мястото, където бе ударен. Троун се присви, в жълтите очи тлееше презрение към тяхното безсилие.
Те продължаваха до отстъпват, но не можеха да му избягат. Не всички. Скочи отново, лапите му блъснаха следващия в гърдите, зъбите щракнаха и разкъсаха едната буза. Мъжът изпищя. Другите налагаха и дърпаха Троун, той стъпи на земята и с един замах на предна лапа накара плячката да млъкне. Тръгна в кръг, провесил език.
Един се обърна и побягна с викове за помощ. Троун го остави да се махне. Другите си знаеха, че нито има надежда да победят в схватка, нито ще му се изплъзнат и двамата. Казаха си нещо и хукнаха в противоположни посоки, но Троун вече си бе избрал жертвата. Последва мъжа по тясна пътека между отвесни каменни стени и му отне живота далеч от светлините на огньовете.
По-късно, уталожил яростта и отмъстил за края на човека брат, той облиза лапите и гърдите си и се върна тичешком към мястото, където лежеше тялото на Уил. Жаждата бе угаснала в съзнанието му, където проблясваше една дума.
Помни.
Отначало Илкар се боеше, че гълчавата няма да стихне. В склада бяха натъпкани мъже, жени и деца. Щом видяха, че влезлите през разбитата врата не са западняци, те пак се струпаха напред. И сякаш всички едновременно заговориха, заплакаха или се развикаха. Елфът дори си представи за миг как тълпата ги стъпква в слепия си устрем да излезе на открито. Заедно с Хирад и Незнайния крещеше до прегракване да млъкнат. Тримата прибраха мечовете, разчитаха Дензър да ги предупреди навреме за опасността.
Разпозна безпогрешно маг по аурата му и пристъпи към него. Хората наоколо се отдръпнаха по инстинкт, с което му подсказаха как са се отнасяли с тях западняците. При това дори не знаеха какво е сполетяло онези, които нашествениците са извеждали всеки ден оттук, за да не ги върнат никога. Стомахът му се сви, когато помисли за гледката, която щяха да заварят пред Школата. Това също беше сериозен риск за спасяването на оцелелите, ако не подбереше думите си правилно.