Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Ша-Каан се отпусна тежко на пода в Залата на сливането, усещаше товара на преживените над четиристотин цикли. Елу-Каан, за когото се надяваше да го замести след време, лежеше между живота и смъртта в проход между измеренията. Най-сетне за младия дракон се грижеше и неговият Драконан, старият елф Барас. Ша-Каан се съмняваше дали неговата вещина или целебният поток енергия между измеренията ще са достатъчни, но щяха да направят всичко възможно, макар че и градът на Барас беше в отчаяно положение.
Ша-Каан поне можа да му обясни как Елу е получил многобройните си рани, като се опираше на собствения си болезнен опит. Люспите на Великия Каан бяха изподраскани, очите му смъдяха от допира на нокти, а устата му още се бе смръзнала от ухапванията и не можеше да бълва пламъци с цялата си сила. Докато дъвчеше балите Огнена трева, той си каза, че му се размина леко, човешките заклинания омаломощиха същинското море от арахи, което се изля върху тях. Елу не бе имал такъв късмет и раните навътре в гърлото му бяха ужасни. Ша-Каан помоли Барас да се заеме първо с тях.
А самият той имаше нужда от отдих, най-добре в собствения проход между измеренията под грижите на Хирад Хладнокръвния и маговете на Гарваните, но колкото и да му тежеше, наложи се да признае, че засега е невъзможно. Задоволи се първо да възстанови енергията си в Залата на сливането, после се прехвърли в тишината и покоя на Волнокрил.
Схващаше се от неспирните усилия. Раните от битката с тримата Наик не бяха заздравели, мускулите, задвижващи крилете му, вече боляха. Огледа тялото си и с тъга забеляза как избледняват златистите му люспи — ясен признак и за възрастта, и за преумората. Още прилягаха плътно към кожата, крилете му бяха винаги покрити с мазнина, но нямаше да е така още дълго. Отчасти дори копнееше за деня, когато няма да носи на широкия си гръб бремето на решенията за съдбата на Каан. Но предстоеше толкова работа…
Преглътна последния сноп Огнена трева и сигналът за опасност прозвуча в главата му преди да се отпусне на влажната пръст. Издиша протяжно, от ъгълчетата на устата му се проточиха струйки дим — раздразнението му възбуди жлезите във венците. Някак предчувстваше, че няма да си почине, но толкова скоро… Челюстите му грабнаха още една бала Огнена трева преди да се пренесе извън Волнокрил и да призове Люпилото.
А гледката пред разкъсването го потресе. Макар че стражите пред кълбящата се кафява мътилка бяха удвоени, сега му се видяха твърде малко в сравнение с онези, на които трябваше да противостоят. Наик нападаха с цялата си сила, водеха и съюзници. Бдящите по-надалеч дракони от Каан разтърсиха със сигнала всички от Люпилото — и почиващи, и будни. Замисълът на Ша-Каан за отбрана срещу мощна атака вече бе в ход.
Но самият той едва прогонваше съмненията. Нежеланият портал растеше далеч по-бързо очакваното. В момента около него се събираха рехави облаци и той знаеше, че ще се струпат плътно — още едно затруднение за защитниците.
След време разкъсването щеше да се свие и да се затвори от собствената си неустойчивост. Но това би се случило дълго след унищожението на Каан и на Балея. А трусовете от затварянето му щяха да пратят мощни вълни през всяко измерение, най-разрушителни именно в Балея, която и без това щеше да бъде опустошена.
Прочисти съзнанието си от тези мисли. Засега Каан просто трябваше да оцелеят в предстоящата битка. Люпилото му се стичаше отвсякъде, за да брани своето сродно измерение и себе си, а от север нарастваше тъмното петно — огромните рояци на Наик и техните съюзници по неволя.
Когато доближи разкъсването и го усети да придърпва съзнанието му, сякаш го засмукваше, Великият Каан си рече, че това сражение трябва да бъде последно. Ако Гарваните не се доберат до Бешара преди следващата атака на Наик, всичко ще бъде загубено.
Изграденият от камък зърнен склад на Джулаца се извисяваше насред застлан с калдъръм площад, който го предпазваше от евентуални пожари в предимно дървените постройки наоколо. В отдавна отминали времена на недоимък се бе наложило складът да бъде яка твърдина. Кръвта на мъже, чиито семейства умираха от глад, бе попивала в пръстта около зидовете му. Масивната сграда напомняше за миналото, но и служеше добре на града.