Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Няколко мразовити нощи и хоп! — пролетта дошла — казва й.
Ала щом на пети януари температурата пада под нулата и ревящите ветрове връхлитат щата Мейн, Лизи не може да си спомни нищо по-страшно. Дори и детските й спомени, когато всяка буря й се струваше ураган, а всяка виелица — яростна вихрушка, бледнеят пред неописуемата снежна буря. Всички термостати в къщата са включени на пълна мощност и новата пещ работи постоянно, но между шести и девети януари температурата в стаите така и не се вдига над седемнайсет градуса. Вятърът не вие край корнизите, а крещи като жена, разпаряна сантиметър по сантиметър от безумец с тъп нож. Снегът, останал след януарското топене, се разхвърчава от ветровете, духащи със скорост шейсет километра в час (някои пориви достигат до сто и са достатъчно силни, за да повалят половин дузина радиокули в Централен Мейн и Ню Хампшир), и се носи над полята като орда танцуващи призраци. Когато снежните гранули бомбардират капаците на прозорците, сякаш пада градушка.
На втората вечер от този неописуем канадски студ Лизи се събужда в два през нощта и открива, че Скот не е в постелята. Намира го в спалнята за гости, загърнат с жълтото одеяло на Доброто мамче. Отново гледа „Последната прожекция“. Ханк Уилямс изпълнява „Коу-Лайга“, а Сам Лъва е мъртъв. Тя се опитва всячески да събуди мъжа си и най-накрая успява. Пита го дали всичко е наред и той й казва да погледне през прозореца, но човек трябва да не се взира твърде дълго.
— Татко казваше, че можеш да изгориш очите си, когато е толкова ярко — добавя.
Тя ахва — гледката е невероятно красива. В небето се развяват огромни театрални завеси, които променят цвета си пред очите й — зеленото се превръща в пурпурно, пурпурното — в алено, а аленото — в друг оттенък на червеното, който тя не може да назове. Може би червеникавокафяво, ала не съвсем; мисли си, че никой не би могъл да подбере точно название на оттенъка, който наблюдава в захлас. Когато Скот я дръпва за нощницата и й казва да се отмести от прозореца, Лизи е поразена от онова, което показва електронният часовник на видеото — излиза, че цели десет минути се е взирала в неописуемата картина.
— Не гледай повече — измънква той като човек, който говори насън. — Хайде да се върнем в леглото, моя малка Лизи.
Лизи с радост ще си легне, с радост ще спре този ужасен, както й се струва сега, филм и ще изтръгне мъжа си от люлеещия се стол и студената неприветлива стая. Ала докато го води за ръка по коридора, той казва нещо, от което я побиват тръпки.
Вятърът звучи като буксирната верига, а буксирната верига звучи като татко. Ами ако той не е мъртъв?
— Скот, това са пълни глупости — отвръща тя, само че тези неща не звучат като пълни глупости, когато ги произнасяш посред нощ, нали така? Особено, ако вятърът надава кошмарни писъци, а небето, обагрено в преливащи се цветове, му приглася.
Когато се събужда на следващата нощ, вятърът вие както преди, но телевизорът в спалнята за гости не е включен, макар че Скот е пред него и го гледа. Седи в люлеещия се стол, загърнат с жълтото одеяло на Доброто мамче, ала не й казва нищо — дори не я поглежда. Скот е тук и в същото време го няма.
Превърнал се е в откачалковец.
5.
Лизи легна по гръб в кабинета на Скот и се загледа в прозорчето на покрива, което се намираше точно над нея. Гърдата й пулсираше от болка. Тя машинално притисна жълтото парче плат към раната си. Отначало болката се усили…, но сетне намаля и Лизи почувства известно облекчение. Взираше се в прозорчето и дишаше тежко. Долавяше киселия мирис на потта, сълзите и кръвта си. Неволно изстена.
„Раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо, иначе няма как.“ Ако бе истина — а тя имаше основания да вярва, че е така — то никога преди не бе искала толкова силно да бъде член от семейство Ландън. Само не Лизи Дебушър от Лисбон Фолс, изтърсачето на мама и тати, винаги най-малката, която трябва да слуша всички.
„Ти си себе си — напомни й търпеливо гласът на Скот. — Ти си Лизи Ландън. Моята малка Лизи.“ Обаче й беше толкова горещо и болката беше тъй силна, че сега тя беше тази, която се нуждаеше от лед, а гласът, независимо дали го чуваше или не, изобщо не променяше факта, че Скот Ландън е мъртъв, мъртъв, мъртъв.
„ВЕДТСКЕН, миломое“ — настоя съпругът й, но гласът му беше толкова далечен.
Далечен.
Дори телефонът върху Големия Дъмбо Джъмбо, по който теоретично можеше да извика помощ, й се струваше далеч. А кое беше близо? Ето един уместен въпрос. Съвсем простичък при това. Възможно ли бе да погледне сестра си, която се беше рязала, където завари, и да не си спомни за случилото се със Скот през лютата зима на 1996 година?