Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Разбира се, че ще го спазя — отвърна Нинив възмутено. — Освен ако ти не ме освободиш от него. Но наистина те моля да…
— Не.
И Биргит изчезна. В един момент Нинив държеше ръкава на бялото й палто, а в следващия — празния въздух. Веднага си припомни няколкото ругатни, които беше подслушала от Том и Джюйлин и за които би сгълчала Елейн, че си е позволила да ги чуе, камо ли да ги използва. Нямаше смисъл да зове повече Биргит — тя най-вероятно нямаше да се появи. Нинив можеше само да се надява, че ще откликне, когато я призове следващия път.
— Биргит! Ще удържа на думата си! Биргит!
Трябваше да я чуе. И навярно при следващата им среща щеше да знае нещо за действията на Могедиен. Защото Могедиен сигурно наистина дебнеше в Тел-айеран-риод.
„Ако настъпиш змия, не се оплаквай, че те е ухапала.“ Наистина трябваше да се срещне един ден с тази Лини.
Празнотата на огромната зала я потискаше, още повече я притесняваше усещането, че я следят. „Ако сред колоните наистина имаше някой, Биргит щеше да знае.“
Улови се, че си оправя копринената дреха по бедрата, и за да отклони мислите си от неща, които не съществуваха, ги съсредоточи върху роклята. Това, в което за първи път я беше видял Лан, бе вълнена рокля от Две реки, а когато й се врече в любов, си беше облякла една простичка, с избродирани цветчета, но й се щеше да я види в рокля като тази. Нямаше да е неприлично, ако я видеше така.
И ето че се появи високо огледало на стойка и тя се заобръща насам-натам и се заоглежда през рамо. Жълтите гънки й прилепваха плътно, намеквайки за всичко, което уж прикриваха. Женският кръг в Емондово поле би я посмъмрил хубавичко, нищо че беше Премъдра. Но пък си я биваше. Тук, насаме, можеше да си признае, че е придобила нещо повече от навика да носи нещо подобно пред хора. „Приятно ти е — сгълча се тя наум. — Ти си същата фръцла, в каквато, изглежда, започва да се превръща Елейн!“ Ама пък красива си беше роклята. И може би не чак толкова нескромна. Все пак не беше с деколте като на Първата на Майен например. Е, деколтето на Берелайн не беше чак толкова дълбоко, но все пак бе много по-дълбоко, отколкото изискваше приличието.
Беше чувала какво носят обикновено доманките; дори тарабонките ги наричаха безсрамни. Още щом си го помисли, жълтите копринени гънки се превърнаха в падащи ефирни вълни, с тясно коланче от плетени златни нишки. И коприната стана много тънка. Лицето й се изчерви. Прекалено тънка. Почти прозрачна всъщност. Тоалетът й този път не само намекваше. Ако Лан я видеше облечена така, нямаше да ломоти, че любовта му към нея била безнадеждна и че не искал да й поднесе вдовишки траур като брачен дар. Един поглед само и кръвта му щеше да кипне. Щеше да…
— В името на Светлината, какво е това, което си облякла, Нинив? — възкликна възмутена Егвийн.
Нинив подскочи, завъртя се и се озова лице в лице пред Егвийн и Мелайне — само тя й липсваше, въпреки че никоя от Мъдрите не беше много по-добра — огледалото беше изчезнало и тя отново се оказа облечена в тъмна вълнена рокля от Две реки, достатъчно плътна, за да я предпази и в най-люта зима. Унизена толкова от това, че я бяха стреснали, колкото и от всичко останало — но главно от това, че я стреснаха — без да мисли тя бързо започна да сменя роклята: проблесна за миг в прозрачната доманска, после също така внезапно в тарабонската.
Лицето й пламна. Сигурно я мислеха за пълна глупачка. И при това пред Мелайне. Мъдрата беше красива — с червено-златиста коса и чисто зелени очи. Не че я интересуваше как изглежда. Но Мелайне беше и на последната им среща с Егвийн и я беше заяждала с Лан. Нинив се бе ядосала много. Егвийн твърдеше, че при айилките няма заядици, но Мелайне си беше позволила да хвали раменете на Лан, дланите и очите му. С какво право тази зеленоока котка се заглеждаше в раменете на Лан? Не че тя се съмняваше във верността му. Но той все пак беше мъж, при това твърде далече от нея, докато Мелайне сега беше тук, точно пред нея и… Тя рязко прекъсна тази нишка на разсъждения.
— Лан… — Стори й се, че лицето й ще пламне. „Не можеш ли да държиш собствения си език, жено?“ Но нямаше — нито можеше — да отстъпи, не и в присъствието на Мелайне. Не й стигаше развеселената усмивка на Егвийн, но и Мелайне си позволи да я погледне с разбиране. — Той добре ли е? — Опита се да го изрече спокойно и хладнокръвно, но се получи приглушен грак.