Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Рогът на Валийр? — каза Елейн. — Че защо да не го намерят?
— Ами, милейди, ако го намерят, това означава, че Последната битка наближава и че Тъмния се измъква на свобода. — Госпожа Джарен потръпна. — Светлината да даде дано Рогът никога да не бъде намерен. Така Последната битка никога няма да се случи, нали? — На тази странна логика трудно можеше да се намери отговор.
Спалнята се оказа малка. Две тесни легла с шарени покривки стояха от двете страни на прозореца, гледащ към улицата. Масичка с лампа между леглата и кутия с огниво на нея и малка черга, изтъкана на цветя, плюс умивалник с малко огледало над него довършваха цялото обзавеждане. Но всичко беше чисто и добре излъскано.
Ханджийката заоправя възглавниците и заоглажда покривките по леглата, обяснявайки, че дюшеците били пълни с най-хубавия гъши пух, че слугите на милейди ей сегичка щели да донесат багажа й по задното стълбище и всичко щяло да бъде съвсем наред, че нощем подухвал приятен ветрец, ако милейди благоволяла да отвори прозореца и да остави вратата открехната. Сякаш щяха да спят с отворена врата към коридора, по който може да мине кой ли не. Дойдоха две момичета с престилки: носеха голяма синя кана, пълна с вода, от която се вдигаше пара, и широк лакиран поднос, покрит с бяла кърпа. Елейн най-сетне успя да накара госпожа Джарен да излезе. Под едната страна на кърпата изпъкваха очертанията на кана с вино и две чаши.
— А ти искаше да отидем в „Кралския копиеносец“ — каза тя, след като момичетата излязоха. Огледа се и направи гримаса. В стаята почти нямаше да остане място за тях, като донесяха и сандъците с багажа им. — Не знам дали нямаше да е по-добре наистина да отидем там.
— Аз не хъркам — каза Нинив натъртено.
— Разбира се, че не хъркаш. Просто трябваше да кажа нещо.
— Радвам се все пак, че съм достатъчно уморена, за да заспя — изсумтя Нинив. — Като оставим настрана този вилняк, не можах да намеря нищо, което помага за сън в колекцията на тази Макура.
Том и Джюйлин трябваше да се качат три пъти, докато домъкнат големите, обковани с желязо сандъци. Ръмжаха и пъшкаха през цялото време, като всички мъже в подобни случаи. Докато мъкнеха първия, мърмореха недоволно и за това, че ги карали да спят в конюшни. Сандъкът беше с панти с формата на листа и на дъното му се пазеха парите и всичките им скъпоценности, включително и тер-ангреалът. Но само един поглед в стаята им беше достатъчен, за да си затворят устите, поне по въпроса за конюшнята.
— Ще видим какво можем да научим в гостилницата — каза Том, след като натикаха и последния сандък. Почти не оставаше място, за да се стигне до умивалника.
— И може да се поразходим — добави Джюйлин. — Когато по улиците има толкова неприязън, колкото забелязах, хората говорят.
— Това ще бъде много добре — каза Елейн. Правеха го, за да не излезе, че единственото, за което стават, е да влачат и мъкнат. Така беше и в Танчико — както и в Мардецин, разбира се — и пак можеше да е добре, но едва ли точно тук. — Но внимавайте много да не ни навлечете някоя беля с Белите плащове. — Двамата се спогледаха измъчено, сякаш тя не беше ги виждала да се връщат с цицини и окървавени лица след обиколките им за събиране на информация, но тя го остави без коментар и се усмихна на Том. — Ще чакам с нетърпение да чуя какво сте разбрали.
— Сутринта — намеси се твърдо Нинив. Толкова упорито се стараеше да не поглежда Елейн, че и да беше я изпепелила с очи, щеше да е същото. — Ако ни обезпокоите преди това заради нещо по-малко от тролоци, мислете му.
Погледите, които двамата си размениха, бяха толкова многозначителни, че дори Нинив вдигна вежди, но след като им отпусна с крайна неохота няколко дребни монети, те излязоха, съгласни да оставят жените необезпокоявани.
— Щом като дори не мога да говоря с Том… — понечи да възрази Елейн, но Нинив я сряза.
— Няма да позволя да влизат при мен, докато спя. — Беше започнала да разкопчава непохватно копчетата на гърба на роклята си. Елейн пристъпи да й помогне, но тя й каза: — Ще се оправя и сама. Ти ми дай пръстена.
Елейн със сумтене вдигна полата си и бръкна в малкото джобче, което си беше пришила отдолу. Щом Нинив толкова държеше да се държи свадливо, нейна работа — тя самата нямаше да й отвърне със същото. В джоба имаше два пръстена. Тя остави златната Велика змия и извади каменния пръстен.