Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Тя изпитваше усещането, че някой я следи откъм здрача между колоните, но това не я безпокоеше. „Не е Могедиен. Няма никого. Сама казах на Елейн да не обръща внимание, но ето че и аз…“ Могедиен определено можеше да направи много повече, отколкото да я наблюдава. Въпреки това съжали, че не е достатъчно ядосана, за да прелее. Не че беше изплашена, разбира се. Просто не беше ядосана. Иначе изобщо не беше изплашена.
Усуканият каменен пръстен изглеждаше лек и сякаш се опитваше да се измъкне от ризата й, напомняйки й, че е облечена само в нея. Веднага щом си помисли, че трябва да се облече, се озова в рокля. Това беше един от фокусите в Тел-айеран-риод, който й харесваше — в известен смисъл преливането беше излишно, защото тук тя можеше да прави неща, които никоя Айез Седай не би могла да постигне с помощта на Силата. Но не беше точно роклята, която бе очаквала — не от добрата здрава вълна на Две реки. Наистина, високата яка, обшита с джерекрузка дантела, стигаше почти до брадичката й, но бледожълтата коприна се бе впила безсрамно в тялото й. Много пъти беше наричала тарабонските тоалети неприлични, когато се налагаше да ги облича, за да се слее сред множеството в Танчико, но изглежда, беше свикнала с тях повече, отколкото си мислеше.
Тя дръпна рязко плитката си, за да приведе в порядък разсеяния си ум. Дрехата можеше и да не е точно каквато я искаше, но тя не беше някакво си непостоянно момиченце, което ще тропа с краче и ще мрънка заради такова нещо. „Една рокля си е рокля и нищо повече.“ Можеше да си остане в нея, когато пристигне Егвийн, все едно коя от Мъдрите щеше да я придружава този път, и само да посмееше някоя от тях една дума да й каже… „Не съм дошла толкова рано, за да си дърдоря сама за някакви си рокли!“
— Биргит? — Отвърна й мълчание и тя повиши глас, въпреки че едва ли беше необходимо. В това място точно тази жена можеше да чуе името си дори да бъдеше прошепнато на другия край на света. — Биргит?
Откъм колоните пристъпи жена, чиито сини очи излъчваха спокойствие и горда увереност. Златистата й коса беше прибрана на плитка, по-дебела и от тази на Нинив. Късото й бяло палтенце и широките й жълти копринени панталони, прибрани на глезените над къси чизми с остри извити върхове, бяха облекло отпреди повече от две хиляди години, към което тя, изглежда, беше привикнала. Стрелите в колчана на хълбока й изглеждаха сребърни, както и лъкът, който носеше.
— Гайдал наблизо ли е? — попита Нинив. Той обикновено стоеше близо до Биргит и нервираше Нинив, отказвайки да признае присъствието й, и се мръщеше, когато Биргит й проговаряше. За нея беше истински шок първия път, когато срещна Гайдал Кайн и Биргит — отдавна мъртви герои, свързани помежду си в толкова сказания и легенди — в Тел-айеран-риод. Но както й беше казала самата Биргит, какво по-добро място за герои, привързани към Колелото на Времето да чакат своето прераждане, от един сън? Сън, съществувал откакто съществуваше Колелото. Тъкмо тях, Биргит, Гайдал Кайн и Рогош Орловото око, и Артур Ястребовото крило, и всички останали герои Рогът на Валийр щеше да призове отново в живота, за да се сражават в деня на Тармон Гай-дон.
— Не съм го виждала от доста време — каза Биргит. — Струва ми се, че Колелото отново го е запрело навън. Винаги става така. — В гласа й се усети нотка на нетърпение и тревога.
Ако Биргит беше права, то тогава някъде по широкия свят трябваше да се е родило момченце, гукащо бебенце, нямащо си никаква представа кой е било преди това, но обречено на подвизи, които щяха да породят нови легенди. Колелото втъкаваше героите в Шарката според нуждата от тях и след смъртта им ги връщаше тук, за да чакат отново. Навярно това означаваше да си привързан към Колелото. Нови герои също можеха да се окажат привързани, мъже и жени, чиято храброст и подвизи ги издигат над обикновените хора, но бъдеш ли привързан веднъж, оставаш привързан завинаги.
— Колко ти остава? — попита Нинив. — Години, навярно.
Биргит винаги се оказваше свързана с Гайдал, свързана беше с него от сказание на сказание, от Век на Век, в приключения и романтична любов, които дори Колелото на Времето не можеше да прекъсне. Винаги се раждаше след Гайдал: година, пет или десет, но винаги след него.
— Не знам, Нинив. Времето тук не е като времето в будния свят. Както ми се струва, теб срещнах за последен път преди десет дни, а Елейн — само ден преди това. Как е при теб?
— Четири и три дни — промърмори Нинив. Двете с Елейн идваха да разговарят с Биргит при всяка възможност, въпреки че да го правят прекалено често бе невъзможно. Биргит всъщност помнеше Войната за Силата, или поне един човешки живот от нея, както и Отстъпниците. Предишните й животи за нея бяха като книги, за които помниш с обич, по-далечните — по-смътни от по-близките, но Отстъпниците изпъкваха. Особено Могедиен.