Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Виждаш ли, Нинив, потокът на времето тук може да се разтяга и в по-големи промеждутъци. Възможно е да минат месеци преди да се родя отново, или дни. Тук, за мен. В будния свят до деня на новото ми раждане може да изтекат години.
Нинив с усилие потисна досадата си.
— Тогава да не си губим времето, което ни остава. Виждала ли си някой от тях, откакто се срещнахме последния път? — Не се налагаше да уточнява кои.
— Доста много. Ланфеар често прескача в Тел-айеран-риод, разбира се, но видях също Рахвин, както и Самаил и Грендал. И Демандред. И Семирага. — На последното име Биргит сви устни; дори Могедиен, която я мразеше, не я плашеше, но Семирага беше друго нещо.
Нинив също потръпна — златокосата жена й бе разказвала твърде много за Семирага — и изведнъж осъзна, че е облечена в дебела вълнена пелерина с дълбока качулка, вдигната, за да скрие лицето й; изчерви се и накара пелерината да изчезне.
— И никой от тях не те е видял? — попита тя загрижено. В много отношения Биргит беше по-уязвима и от нея самата, въпреки знанията си за Тел-айеран-риод. Тя никога не бе могла да прелива и всеки от Отстъпниците можеше да я премаже като мравка. А ако я унищожаха тук, повече прераждания за нея нямаше да има.
— Не съм чак толкова неука — или глупава, — че да го позволя. — Биргит се облегна на сребърния си лък; според легендите тя никога не пропускаше цел с този лък и сребърните си стрели. — Те се дебнат помежду си и не се занимават с други. Виждала съм Рахвин и Самаил, Грендал и Ланфеар, как се промъкват и дебнат невидими другите. Демандред и Семирага също се прокрадват като сенки. Откакто се освободиха. По-рано не ги срещах толкова често тук.
— Гласят нещо. — Нинив прехапа устната си, раздразнена от безсилието си. — Но какво ли?
— Все още не мога да кажа, Нинив. Във Войната на Сянката те все заговорничеха, но трудът им никога не е предвещавал нещо добро за света, било то будния или този на съня.
— Постарай се да разбереш, Биргит. Но колкото можеш по-предпазливо. Не поемай никакви рискове. — Лицето на другата жена си остана спокойно, но Нинив си помисли, че й е смешно. Глупава жена. Толкова малко си мислеше за опасността, колкото и Лан. Нинив съжаляваше, че не може да я попита за Бялата кула и какво ли замисля Сюан, но Биргит не можеше нито да види, нито да докосне будния свят, освен ако Рогът не я призовеше. „Ти просто се опитваш да избегнеш това, за което наистина искаш да попиташ!“ — Виждала ли си Могедиен?
— Не — въздъхна Биргит, — но не защото не съм се опитвала. Обикновено мога да намеря всеки, който съзнава, че се намира в Света на сънищата; появява се едно усещане, като вълни, разнасящи се във въздуха. Не мога да го обясня. Аз съм воин, а не учен. Тя или не е идвала в Тел-айеран-риод, откакто ти я победи, или… — Тя се поколеба и на Нинив й се дощя да я спре да изговори онова, което знаеше, че ще последва, но Биргит беше твърде силна, за да отбягва неприятните възможности. — Или знае, че я търсиш. Виж, тя умее да се крие. Не е наречена Паяка току-така. — Тъкмо това бе представлявал един могедиен в Приказния век: малко паяче, оплитащо мрежите си в потайни места, чието ухапване е достатъчно отровно, за да те убие за няколко мига.
Внезапно притеснена от усещането за невидими очи, Нинив потръпна. Не беше треперене. Само еднократно потръпване, не треперене. Въпреки това задържа в ума си представата за лъскавата тарабонска рокля, за да не се окаже облечена в ризница. Достатъчно смущаващо беше това да й се случва насаме, но още повече — пред студения синеок поглед на жена, достатъчно храбра, за да е лика-прилика на самия Гайдал Кайн.
— Можеш ли да я откриеш дори да иска да остане скрита, Биргит? — Такова искане бе твърде обременяващо, особено ако Могедиен знаеше, че я преследват: все едно да търсиш лъв сред висока трева, въоръжена само с пръчица.
Другата жена не се поколеба.
— Може би. Ще се опитам. — Тя вдигна лъка си и добави: — Сега трябва да си тръгвам. Не искам да рискувам да ме видят другите, когато дойдат.
Нинив сложи ръка на рамото й, за да я спре.
— Би било от помощ, ако ми позволиш да им го кажа. Така бих могла да споделя с Егвийн и Мъдрите какво си ми разказала за Отстъпниците, а те могат да го предадат на Ранд. Биргит, той трябва да знае…
— Ти обеща, Нинив. — Яркосините й очи бяха ледено неумолими. — Според предписанията ние не бива да разкриваме пред никого, че се подвизаваме в Тел-айеран-риод. Аз вече наруших много от тях, говорейки с теб, още повече с помощта си, защото не мога да стоя настрана и да гледам как се сражаваш със Сянката — воювала съм тази битка повече пъти, отколкото мога да си спомня дори — но ще спазя повечето предписания, доколкото мога. Ти трябва да спазиш своето обещание.