Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Да влезем в тази къща — посочи към една от сградите Невил, когато най-накрая фигурата на друида изчезна в листата. — Там ще попитаме.
Прекосихме засадената площ и стъпихме на прага на малка двуетажна къща.
— Само без агресия — помолих приятеля си. — Нека първо да ме излекуват, а след това се карай с когото си искаш, може би и аз с удоволствие ще се присъединя.
— Той започна първи — смутено се оправда Невил. — Излезе и започна да се заяжда…
Търговецът, който до този момент търпеливо ме носеше на гърба си, сподавено изгрухтя. Или му беше смешно, или просто се беше уморил.
Невил прекъсна оправдателната си реч и почука на вратата.
— Има ли някой тук?
— Няма — отговори Мелисия, излизайки зад ъгъла на сградата. — А аз се чудех кои ли невъзпитани млади хора ме търсят.
Явно всички живеещи в града друиди доста лесно се отклоняват от традицията — ето и Мелисия беше заменила прилепналия зелен костюм с обикновено градско облекло. Впрочем то й стоеше много добре и подчертаваше перфектната й фигура.
— Дойдохме — промърмори Невил, с поглед, забит някъде в краката му.
Ама и той, досега беше наперен, а като заговори с момичето — веднага си глътна езика. Добре, че не бях загубил съзнание.
— Дойдохме да се лекуваме — поясних аз.
Друидката се приближи към мен и леко докосна раненото рамо. Намръщих се от болка, но вика, за моя радост, сдържах.
— Да, виждам, че не е като да пиеш чаша чай — Мелисия се засмя. — Хайде, влизайте.
Ние послушно последвахме друидката. Вътре къщата се оказа много чиста и някак жива — всичко наоколо излъчваше женственост и спокойствие. Много уютна и приятна атмосфера… веднага се усещаше, че тук живее истинска жена — не момиче, а именно жена.
Тя ме сложи на мек диван и пристъпи към преглед на раната. Интересно, ливреята изобщо не беше пострадала от зъбите на плъховете — нямаше нито една дупка. Както по-късно ми обясни Мелисия, именно благодарение на това плъха не е откъснал парче от рамото ми. Но под ливреята рамото ми представляваше много, много неприятна гледка. Мелисия, като професионалист, първо обработи раната и едва след това започва да задава въпроси.
— Кой те е ухапал така?
Аз все още не можех да дойда на себе си след лечението и затова реших да помълча малко, отдавайки всичките си сили за борба с появилия се световъртеж.
— Плъх — отговори вместо мен Невил.
Най-сетне, гласът му се върна, сега наистина можех да се отпусна.
— Къде сте намерили такива плъхове? — изненада се друидката. — Откога живея тук, а подобни хищници никога не съм виждала.
Клавдий, който досега скромно стоеше в ъгъла, въздъхна треперливо:
— Аз съм роден в този град и за нищо подобно дори не бях чувал — той избърса потта от челото си. — Но в този плъх имаше нещо, което излизаше от устата му…
— Стърчеше и пищеше — добавих аз.
— Мълчи — каза строго Мелисия. — Трябва ти време да се възстановиш.
Разбира се, аз наистина бях много уморен, а и пред очите ми от време на време притъмняваше. Въпреки това не можех да не поспоря:
— Чувствам се много добре и имам сили… — прозях се. — Напълно… доста… тъчно…
Исках бързо да примигна…
Плъховете нервничеха.
Те чувстваха, че далеч напред става нещо непонятно и страшно, но не можеха нищо да направят. Зовът, звучащ в мишите им мозъци, насочваше сивите гризачи право към смъртта. Огнената смърт.
В голямата пещера миришеше на опърлено. Всичко наоколо гореше, и дори мишите органи за осезание отстъпваха в такава ситуация, но Зовът ясно им посочваше накъде трябва да вървят.
Враг!
Двукраките същества сеят смърт, а самите те се крият зад странна преграда. Плъховете не се предават и преодоляват невидимата преграда, точно както го прави и Големият брат, но и тук враговете лесно отблъскват всичките им атаки.
Зовът настоява, че нито един от тези, които са видели дори един от тях, не трябва да оцелее.
Не мисли, атакувай! Захапи, разкъсай, захапи, разкъсай…
Последен опит… и отново неуспех. Големият брат ще бъде много недоволен — те се измъкнаха живи.
И отново тичане по безкрайни коридори. Пред очите им минават десетки завои…
Оцелелите плъхове тичат към Големия брат да се оплачат. Големият брат ще отмъсти на двукраките, той е добър и справедлив, той всичко вижда…
Плъховете бягат.
Някъде над ухото ми:
— Шшт, не го буди, нека си почива.
— Изобщо нямам такова намерение — тихо отговаря Невил.
Бавно отворих очи.
— Нямаш, но го събуди — укори друидката Викерс старши.
— Спокойно, не спях — казах аз. — Само за малко затворих очи…
— Разбира се, разбира се — усмихна се моят приятел. — И дори не хъркаше.