Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Подът бе настлан с огромни каменни плочи. Стените и сводът бяха от дебели пластове недялан камък и от тесни ивици тухли.
По форма това бе яйце, обелено и прерязано по средата, сетне поставено върху отрязаната страна. Дълго бе към четиринадесет метра и високо към три и половина.
Само на едно място (на метър и половина под свода) имаше някакво тъмно петно с размери на тетрадка. Отвор ли беше? Не можеше лесно да се разбере. Да можех да се привдигна на нещо. Но на какво? На гърба на Сташка? Само това липсваше да крепи на гърба си моите почти сто килограма. Аз да й подложа гръб? Хубава работа. „Тя на гърба му стоеше и сол му триеше.“ Ама че глупости. Нека ми се качи на гърба, щом се налага.
Още по-горе, почти под свода, още едно петно.
— Вижте какво — рекох аз, — стъпете на гърба ми, ето ви свещта. Погледнете какво се чернее и дим да ни няма оттук.
Разочарованието, изписано на лицето й, бе такова, че ми бе жал да я гледам.
— Дали да не почукаме по пода, може някъде да е кухо? Или по стените?
— Празна работа. Веднага си личи — строено за векове.
Дочух някакво шумолене отгоре. Сетне през отвора се плъзна като питон дебела, сива, някак отвратително жива струя трошляк, мазилка и пясък.
— Руши се! — изкрещях аз и се втурнах към стъпалата, като дърпах Сташка подире си.
В този миг горе нещо тъпо и тежко бухна, като раздруса зидовете и закри почти напълно дневния светлик, който се процеждаше през отвора.
Като в отговор струйката от натрошени тухли, пясък, мазилка, се превърна в поток.
Вече стоях сред него, но стъпалата се превърнаха в лавина, сред която краката ми губеха опора. Лицето ми се напраши, ръкавите ми бяха пълни с прахоляк.
Отново нещо се сгромоляса. Остана само тъничък лъч колкото острие на нож и в тази светлина забелязах как по повърхността на прашния поток се хлъзна доста голямо парче стъкло. Добре че не улучи главата ми.
Сетне се стовари нещо встрани, лъчът изчезна и още нещо за трети път се сгромоляса над главите ни, полъхът угаси свещта.
— Какво става? — викна гласът й отдолу.
— Срутване! Плочите се стовариха върху отвора.
Смъкнах се надолу, потънал до колене в този насип от различни боклуци.
— Къде сте?
— Ето ме.
— Ориентирайте се по гласа ми… Тук съм… Насам… Насам… Ето.
Ние се сблъскахме. Сетне ръцете ни се намериха.
— Нищо ли не може да се направи?
— Мисля, че не. Те нали са метър и четвърт на метър и петдесет, дебели по шестдесет сантиметра. Това е… това е… ако не греша, всяка плоча е по нула цяло и шестдесет кубика. Не помня относителното тегло на гранита. Но си представете стълб метър на метър, висок… Да, май не греша. Но такава тежест не ми е по силите. Чувате ли?
Горе се дочу шумол, леко постъргване, съсък.
— А това какво е?
— Натрупаните боклуци се свличат върху плочите. А ние толкова лекомислено ги изхвърлихме „малко настрани“… Дори нямаме някакъв лост. Или да подпрем плочите с нещо — все пак можехме да опитаме.
— Какво ще правим? — запита тихият й глас.
— Почакайте. Трябва да запалим свещта, за да се огледаме. Без светлина сме загубени.
Опипах джобовете си и по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки.
— П-по дяв-волите!
— Какво има?
— Оставил съм кибрита горе. В якето.
— Да-а.
— Да. Весела перспектива.
— Какво сега?
— Ще седнем, ще чакаме. Ще мислим.
— За какво?
— За това, че всяка плоча представлява нула цяло и шест десети кубика. Ако бъдем по-точни, дори нула цяло, шестдесет и девет стотни кубика… Спомних си, теглото на гранита е от три до седем тона в кубик. Зависи от плътността, както казваше нашият майор.
— Значи?
— Умножете по три. Ето на, дори при най-добър късмет онова горе тежи шест тона. Не ще можем дори на косъм да отместим плочата.
— Значи, могат да ни помогнат само отгоре?
— Да.
— Е, какво да се прави — промълви тя, — да гледаме истината в очите. Няма кой да ни помогне отвън.
— Защо? — И веднага се досетих.
— Дойдохме тук, когато всички спяха. Никой не ни видя. Не предупредихме нито децата, нито колегите, нито хазаите ни. На всичко отгоре насочихме по погрешна, фалшива следа дори Хилински и Лигановски. Към онази могила гробница, че това, че онова. Може да ни търсят из гората, из целия район, само не и тук… Дори няма и следа по росата: слънцето изгрява, росата изсушава.