Черният Олшански замък

Вече стоях сред него, но стъпалата се превърнаха в лавина, сред която краката ми губеха опора. Лицето ми се напраши, ръкавите ми бяха пълни с прахоляк.

Отново нещо се сгромоляса. Остана само тъничък лъч колкото острие на нож и в тази светлина забелязах как по повърхността на прашния поток се хлъзна доста голямо парче стъкло. Добре че не улучи главата ми.

Сетне се стовари нещо встрани, лъчът изчезна и още нещо за трети път се сгромоляса над главите ни, полъхът угаси свещта.

— Какво става? — викна гласът й отдолу.

— Срутване! Плочите се стовариха върху отвора.

Смъкнах се надолу, потънал до колене в този насип от различни боклуци.

— Къде сте?

— Ето ме.

— Ориентирайте се по гласа ми… Тук съм… Насам… Насам… Ето.

Ние се сблъскахме. Сетне ръцете ни се намериха.

— Нищо ли не може да се направи?

— Мисля, че не. Те нали са метър и четвърт на метър и петдесет, дебели по шестдесет сантиметра. Това е… това е… ако не греша, всяка плоча е по нула цяло и шестдесет кубика. Не помня относителното тегло на гранита. Но си представете стълб метър на метър, висок… Да, май не греша. Но такава тежест не ми е по силите. Чувате ли?

Горе се дочу шумол, леко постъргване, съсък.

— А това какво е?

— Натрупаните боклуци се свличат върху плочите. А ние толкова лекомислено ги изхвърлихме „малко настрани“… Дори нямаме някакъв лост. Или да подпрем плочите с нещо — все пак можехме да опитаме.

— Какво ще правим? — запита тихият й глас.

— Почакайте. Трябва да запалим свещта, за да се огледаме. Без светлина сме загубени.

Опипах джобовете си и по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки.

— П-по дяв-волите!

— Какво има?

— Оставил съм кибрита горе. В якето.

— Да-а.

— Да. Весела перспектива.

— Какво сега?

— Ще седнем, ще чакаме. Ще мислим.

— За какво?

— За това, че всяка плоча представлява нула цяло и шест десети кубика. Ако бъдем по-точни, дори нула цяло, шестдесет и девет стотни кубика… Спомних си, теглото на гранита е от три до седем тона в кубик. Зависи от плътността, както казваше нашият майор.

— Значи?

— Умножете по три. Ето на, дори при най-добър късмет онова горе тежи шест тона. Не ще можем дори на косъм да отместим плочата.

— Значи, могат да ни помогнат само отгоре?

— Да.

— Е, какво да се прави — промълви тя, — да гледаме истината в очите. Няма кой да ни помогне отвън.

— Защо? — И веднага се досетих.

— Дойдохме тук, когато всички спяха. Никой не ни видя. Не предупредихме нито децата, нито колегите, нито хазаите ни. На всичко отгоре насочихме по погрешна, фалшива следа дори Хилински и Лигановски. Към онази могила гробница, че това, че онова. Може да ни търсят из гората, из целия район, само не и тук… Дори няма и следа по росата: слънцето изгрява, росата изсушава.