Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Дагни — прошепна тя, — точно… точно така се чувствах, когато бях дете… това си спомням най-ясно за себе си… точно това чувство… и така и не съм го изгубила, там е, винаги е било там, но докато растях, си мислех, че това е нещо, което трябва да крия… Никога не съм имала име за него, но точно сега, когато го изрече, ми хрумна, че то е точно това… Дагни, да се чувстваш така по отношение на собствения си живот — това добро ли е?
— Черил, чуй ме внимателно: това чувство, с всичко, което то изисква и предполага, е най-висшето, най-благородното и единственото добро в света.
— Питам, защото… не бих дръзнала да си го помисля. Хората някак си винаги са ме карали да смятам, че го мислят за грях… сякаш мразят това в мен… и искат да го разрушат.
— Вярно е. Някои хора наистина искат да го разрушат. И когато се научиш да разбираш мотивите им, ще познаеш най-тъмното, грозно и единствено зло в света, но ще си на безопасно разстояние от него.
Усмивката на Черил беше като лек пламък, който се опитва да се задържи върху няколко капки гориво, да ги улови, да се разпали.
— За пръв път от месеци насам — прошепна тя — се чувствам така, сякаш… сякаш още има шанс — видя очите на Дагни да я следят с внимателна загриженост и добави: — Ще се оправя… Нека само свикна — с теб, с всичко, което каза. Мисля, че ще повярвам… ще повярвам, че е реално… и че Джим няма значение.
Тя се изправи, като че ли се опитваше да задържи увереността на този миг. Подтикната от внезапна, безпричинна увереност, Дагни каза остро:
— Черил, не искам да се прибираш у дома тази вечер.
— О, не! Добре съм. Не ме е страх, не и така. Не и да се прибера.
— Да не е станало нещо там тази вечер?
— Не… всъщност не… нищо по-лошо от обикновено. Просто започнах да виждам нещата малко поясно, това беше всичко… Добре съм. Трябва да помисля, да помисля повече, отколкото съм мислила преди… и после ще реша какво трябва да правя. Може ли… — тя се поколеба.
— Да?
— Може ли да се върна и да говоря отново с теб?
— Разбира се.
— Благодаря, аз… наистина съм ти благодарна.
— Ще ми обещаеш ли, че ще се върнеш?
— Обещавам.
Дагни я видя да отива към асансьора, видя прегърбените й рамене, после усилието да ги изправи, видя слабата фигура, която се залюля, но мобилизира цялата си сила, за да остане изправена. Изглеждаше като растение с прекършено стъбло, което се държеше на една-единствена нишка, борещо се да излекува раната, растение, което още един повей на вятъра щеше да довърши.
През отворената врата на кабинета си Джеймс Тагарт бе видял Черил да прекосява преддверието и да излиза от апартамента. Беше затръшнал вратата си и се беше свлякъл на кушетката, с капките от разлято шампанско, които още попиваха в плата на панталоните му, сякаш собственият му дискомфорт беше отмъщение към жена му и към Вселената, която не искаше да му подари празника, който той беше поискал.
След малко скочи на крака, смъкна палтото си и го хвърли в другия край на стаята. Посегна за цигара, но я скъса на две и я захвърли по картината над камината. Забеляза голямата венецианска ваза — музеен експонат на стотици години, със сложна система от сини и златни артерии, които се извиваха по прозрачното й тяло. Грабна я и я захвърли към стената — тя се пръсна на дъжд от тънки стъклени парченца като разбита електрическа крушка. Беше я купил заради удовлетворението, което изпитваше от мисълта за всички познавачи, които не можеха да си я позволят. Сега изпитваше удовлетворението от отмъщението към вековете, които я бяха оценили — и от мисълта, че има милиони отчаяни семейства, всяко от които можеше да живее цяла година с парите, които струваше тази ваза.
Събу с ритник обувките си и се отпусна обратно на кушетката, а краката му, обути с чорапи, висяха във въздуха. Звукът от звънеца го стресна: отговаряше на настроението му — беше рязък, взискателен, нетърпелив писък, който самият той би произвел, ако натискаше нечий звънец. Чу стъпките на иконома, обещавайки си удоволствието да откаже да приеме когото и да е. След миг чу почукване на вратата си, икономът влезе и съобщи:
— Госпожа Риърдън е дошла, сър.
— Какво? О… Добре, да влезе!
Той спусна крака на пода, но не продължи с отстъпките, а изчака с половинчата усмивка на възбудено любопитство, решил да не става до мига, когато Лилиан влезе в стаята. Носеше виненочервена вечерна рокля, имитация на пътнически костюм в стил „Ампир“, с миниатюрно двуредно сако, което обгръщаше високата й талия над дългата пола, и малка шапка, килната леко над едното ухо, с перо, което стигаше до брадичката й и се извиваше под нея. Влезе с резки, неритмични движения, полата и перото с е развяваха зад нея, после я пернаха по краката и врата, знак за нервността й.