Владетелят на кулата

— Трудно е да се опише — продължи Дарена. — Прилича на полет, висок полет, който ти позволява да видиш големи участъци от земята. Но за да го направя, трябва да изляза от тялото си.

— Така си открила тези хора — каза той. — Така си намерила Ордата.

Тя кимна.

— По-лесно се планира битка, когато знаеш къде се намира врагът ти.

— Боли ли? — попита той. Мислеше си за кървенето, което получаваше, когато прекалеше с песента.

— Не. Когато летя, не боли, но когато се връщам… Отначало беше вълнуващо, опияняващо. Така де, всички си мечтаем да полетим. Чувала бях истории за Мрачното и знаех, че то е нещо, от което да се боим. Но полетът беше така прекрасен, така опияняващ. Едва бях навършила тринайсет, когато ми се случи за пръв път. Бях си легнала, не спях, но бях в покой, мислите ми — спокойни, доколкото могат да бъдат спокойни мислите на една тринайсетгодишна девойка. А после изведнъж се издигнах и видях отвисоко малко момиче в голямо легло. Уплаших се, реших, че съм заспала, без да усетя, и сънувам кошмар. Паникьосах се и се сетих най-напред за баща си, отлетях към стаята му и го заварих да преглежда документи въпреки късния час. Посегна към чашата с вино, събори една мастилница, мастилото оцапа ръкава му и той изруга. Сетих се за Синьо листо, моя кон, и полетях към конюшните. Помислих си за Келан и отлетях при него, заварих го да стрива билки в стаята си. Какъв чудесен сън, достатъчно е да си помисля за нещо и отлитам при него, виждам разни хора, без те да ме виждат. При това не виждах само образите им, а и нещо повече, виждах цвета им, окраската на душите им. Баща ми беше обгърнат от светлосиньо сияние, кобилката ми грееше в меко кафяво, а Келан си сменяше цвета, ту бял, ту червен. Полетях нависоко, толкова високо, колкото дръзнах да се издигна, и погледнах надолу към Пределите, целите грейнали от цветни души, като огледало, което отразява звездите в небето. Ала в този странен сън изведнъж ме налегна умора и се върнах в тялото си. Леглото ми се стори студено, но не толкова, че да се събудя. На закуска татко беше с риза, която имаше петно от мастило на ръкава, и така разбрах, че сънят не е бил сън. Това ме уплаши, но не толкова, че да ме спре. Радостта от полета беше много по-голяма от страха. И така продължих да летя при всяка възможност, реех се над планините и равнините, гледах как еорилите излизат на лов за лосове, танцувах с бурите, които вилнееха над леда. А после един ден полетях над западния океан, все по-навътре, с надежда да зърна бреговете на Далечния запад. Но времето се проточи, а знаех, че татко ще ме чака за вечеря, затова се върнах в тялото си. Беше все едно се намърдваш в кожа от лед, шокът беше толкова силен, че изкрещях. Татко ме намери на пода на спалнята ми, разплакана и трепереща, сякаш току-що са ме извадили от водите на ледено езеро. Тогава му казах. Той не се уплаши, не се отврати от мен. Сложи ме да си легна, нареди да ми донесат топло мляко и остана при мен, докато студът не ме напусна. А после хвана ръката ми и ми разказа с подробности как постъпвате вие с хора като мен, хора с дарба. И че никой никога не трябва да разбира за таланта ми.