Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ти искаш ли тя да си тръгне?
Капитанът се изкашля, а веждите му се вързаха на възел, докато се чудеше как да формулира отговора си.
— Честито, капитане. — Вейлин го плесна по рамото и тръгна да търси Дарена.
Намери я при шамана — клечаха до една стара жена на носилка. Жената беше дори по-мършава от сънародниците си, гърдите ѝ се надигаха и спадаха спорадично, устата ѝ зееше, очите ѝ се взираха в нищото. Шаманът я гледаше с толкова отчаяние и скръб, че и без видения Вейлин се досети какво става — старецът гледаше своята умираща съпруга.
Дарена извади от чантата си шишенце, наведе го над устата на старицата и няколко прозрачни капки паднаха върху езика ѝ. Жената се размърда, свъси вежди, устата ѝ се затвори около безценната влага. Живителна светлинка се появи в очите ѝ, а шаманът хвана ръката ѝ и ѝ заговори нежно. Думите звучаха груби и гърлени, лишени от всякаква мелодичност, ала въпреки това Вейлин долови нежността в тях. „Казва ѝ, че са добре — предположи той. — Че са намерили убежище.“
Погледът на жената се плъзна по лицето на съпруга ѝ, ъгълчетата на устата ѝ се извиха леко в опит за усмивка, после застинаха неподвижни, когато светлината в очите ѝ угасна, а мъчителното дишане утихна завинаги. Шаманът не реагира; клечеше до нея, хванал ръката ѝ, неподвижен.
Дарена се изправи и се обърна към Вейлин.
— Трябва да ви кажа нещо.
— Моите хора го наричат сънно бродене. — Седяха край един огън в края на племенния лагер. Беше тихо, Мечешкият народ вечеряше мълчаливо с новото продоволствие и се грижеше за болните също толкова мълчаливо. Никой не празнуваше. „Все още се чувстват мъртви — помисли Вейлин. — Изгубили са името си.“
— Трудно е да се опише — продължи Дарена. — Прилича на полет, висок полет, който ти позволява да видиш големи участъци от земята. Но за да го направя, трябва да изляза от тялото си.
— Така си открила тези хора — каза той. — Така си намерила Ордата.
Тя кимна.
— По-лесно се планира битка, когато знаеш къде се намира врагът ти.
— Боли ли? — попита той. Мислеше си за кървенето, което получаваше, когато прекалеше с песента.
— Не. Когато летя, не боли, но когато се връщам… Отначало беше вълнуващо, опияняващо. Така де, всички си мечтаем да полетим. Чувала бях истории за Мрачното и знаех, че то е нещо, от което да се боим. Но полетът беше така прекрасен, така опияняващ. Едва бях навършила тринайсет, когато ми се случи за пръв път. Бях си легнала, не спях, но бях в покой, мислите ми — спокойни, доколкото могат да бъдат спокойни мислите на една тринайсетгодишна девойка. А после изведнъж се издигнах и видях отвисоко малко момиче в голямо легло. Уплаших се, реших, че съм заспала, без да усетя, и сънувам кошмар. Паникьосах се и се сетих най-напред за баща си, отлетях към стаята му и го заварих да преглежда документи въпреки късния час. Посегна към чашата с вино, събори една мастилница, мастилото оцапа ръкава му и той изруга. Сетих се за Синьо листо, моя кон, и полетях към конюшните. Помислих си за Келан и отлетях при него, заварих го да стрива билки в стаята си. Какъв чудесен сън, достатъчно е да си помисля за нещо и отлитам при него, виждам разни хора, без те да ме виждат. При това не виждах само образите им, а и нещо повече, виждах цвета им, окраската на душите им. Баща ми беше обгърнат от светлосиньо сияние, кобилката ми грееше в меко кафяво, а Келан си сменяше цвета, ту бял, ту червен. Полетях нависоко, толкова високо, колкото дръзнах да се издигна, и погледнах надолу към Пределите, целите грейнали от цветни души, като огледало, което отразява звездите в небето. Ала в този странен сън изведнъж ме налегна умора и се върнах в тялото си. Леглото ми се стори студено, но не толкова, че да се събудя. На закуска татко беше с риза, която имаше петно от мастило на ръкава, и така разбрах, че сънят не е бил сън. Това ме уплаши, но не толкова, че да ме спре. Радостта от полета беше много по-голяма от страха. И така продължих да летя при всяка възможност, реех се над планините и равнините, гледах как еорилите излизат на лов за лосове, танцувах с бурите, които вилнееха над леда. А после един ден полетях над западния океан, все по-навътре, с надежда да зърна бреговете на Далечния запад. Но времето се проточи, а знаех, че татко ще ме чака за вечеря, затова се върнах в тялото си. Беше все едно се намърдваш в кожа от лед, шокът беше толкова силен, че изкрещях. Татко ме намери на пода на спалнята ми, разплакана и трепереща, сякаш току-що са ме извадили от водите на ледено езеро. Тогава му казах. Той не се уплаши, не се отврати от мен. Сложи ме да си легна, нареди да ми донесат топло мляко и остана при мен, докато студът не ме напусна. А после хвана ръката ми и ми разказа с подробности как постъпвате вие с хора като мен, хора с дарба. И че никой никога не трябва да разбира за таланта ми.