Пътешественикът във времето и неговата жена

— Господи! Защо не ми каза? Чувствам се глупаво.

— О, не. Недей. Просто реших, че ще ти бъде приятно да го правиш по обичайния начин. Подходи много сериозно, изчете толкова литература, помислих, че искаш да избереш, а не да го възприемаш като нещо предопределено.

— Все някой трябва да попита за термитите и азбеста и да провери дали дървенията не е изгнила…

— Именно. Затова нека продължим, както сме започнали, така всеки поотделно ще стигне до общото заключение.

Накрая наистина намираме каквото търсим, преди това обаче има два-три напрегнати момента. Аз съм очарована от един бял слон в Ист Роджърс Парк, ужасен квартал в северния край на града. Къщата е огромна — викторианско чудовище, достатъчно голямо, за да приюти семейство от дванайсет души заедно с прислугата. Още преди да съм попитала, знам, че това не е нашата къща: Хенри е възмутен от нея, преди да сме прекрачили и прага. В задния двор има паркинг на огромна дрогерия. Вътре се забелязва скелетът на наистина красива къща: високи тавани, камини с мраморни лавици отгоре, прелестно изработена дървения…

— Много те моля — врънкам го аз. — Невероятна е.

— Точно така, невероятна. В тази чудесия ще ни ограбват и изнасилват поне по веднъж в седмицата. Освен това къщата се нуждае от основен ремонт, трябва да се сменят електрическата инсталация и тръбите, парното, вероятно и покривът. Просто не е това.

Казва го с глас, който не търпи възражения, с гласа на човек, който е видял бъдещето и няма намерение да го променя. След това два дни му се сърдя. Той ме води на суши.

— Пиленце. Гълъбче. Обич моя. Говори ми.

— Не е като да не ти говоря.

— Знам. Но се цупиш. А аз не искам да ми се цупят, особено когато съм изказал най-разумното мнение.

Келнерката идва и ние разглеждаме набързо листа с менюто. Не искам да се караме точно в „Катсу“, любимия ми ресторант, където сервират суши, заведение, в което се храним често. Отсъждам, че за да ме умилостиви, Хенри разчита именно на това, а също, че от сушито винаги се чувствам щастлива. Поръчваме гома-ае, хиджи-ки, футомаки, капамаки100 и най-различни други сурови неща върху оризови правоъгълници. Сервитьорката Кико изчезва с поръчката ни.

— Не ти се сърдя.

Това е вярно само донякъде. Хенри вдига вежда.

— Добре. Чудесно, Какво тогава не е наред?

— Съвсем сигурен ли си, че там, където си бил, наистина е била нашата къща? Ами ако грешиш и се откажем от нещо наистина хубаво само защото гледката към задния двор не е същата?

— Вътре имаше страшно много наши неща, това със сигурност беше нашата къща. Е, може би не първата… не бях достатъчно близо, за да видя на каква възраст си. Стори ми се доста млада, но може би просто си била запазена. Но ти се заклевам, че къщата беше наистина много хубава, а и не е ли страхотно да имаш ателие отзад?

Въздъхвам.