Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Пръхтенето се чу пак. Този път идваше по-отблизо.
Ралф продължаваше да се дърпа, застанал на задните си крака, като отчаяно се мъчеше да се освободи от решетките. Извиваше глава на всички страни, а кожата на врата му се триеше в решетките.
— По-спокойно, Ралф — каза му Лекс.
— Избутай го навън — посъветва я Грант.
Улови Ралф за главата и я натисна с всичка сила настрани и назад. Най-после ръбът на яката се откачи, динозавърчето загуби равновесие и се строполи на земята от другата страна на решетките. След миг върху него падна сянка и Грант видя крак, по-дебел от ствол на дърво. Завършваше с пет извити нокътя и приличаше на слонски.
Ралф погледна нагоре и изписука. Голямото животно наведе глава и Грант и Лекс я видяха. Беше дълга около два метра и имаше три дълги бели рога — по един над всяко око и един по-малък рог на върха на носа. Беше възрастен трицератопс. Животното огледа Лекс и Грант, като примигваше бавно. После се обърна към динозавърчето и го облиза с език. Ралф изписука и доволно потърка тялото си в големия крак.
— Това майка му ли е? — попита Лекс.
— Май да — отвърна Грант.
— Дали да не нахраним и нея?
Но големият трицератопс вече побутваше Ралф с муцуната си и го отдалечаваше от решетките.
— Няма нужда.
Малкото обърна гръб на решетките и се отдалечи. От време на време майката го тикаше с муцуна и го насочваше. Двете животни тръгнаха по поляната.
— Довиждане, Ралф — извика Лекс и помаха с ръка.
От дъното на склада се появи Тим.
— Знаете ли какво — каза Грант, — ще се кача горе на хълма да задействам сензорите за движение, за да дойдат да ни приберат. Вие двамата стойте тук и ме чакайте.
— Не — отсече Лекс.
— Защо? Останете тук. Тук сте в безопасност.
— Няма да ни оставяте сами — каза тя. — Нали така, Тими?
— Точно така — съгласи се брат й.
— Добре — рече Грант.
Тримата се провряха през решетките и излязоха навън.
Беше тъкмо преди зазоряване.
Въздухът беше топъл и влажен, а небето бе обагрено във всички оттенъци на розовото и лилавото. Белезникава мъгла се стелеше ниско над земята. На известно разстояние Грант и децата видяха майката трицератопс и нейното новородено. Те се приближаваха към стадо големи хадрозаври с патешки човки, които се хранеха с листата на дърветата близо до лагуната.
Някои от хадрозаврите бяха нагазили във водата. От време на време се навеждаха да отпият, плоските им глави се отразяваха в спокойната й повърхност. После се изправяха и се озъртаха. Едно от малките животни се осмели да нагази във водата, изписука уплашено и бързо се заклатушка назад, а възрастните снизходително го наблюдаваха.
Малко по на юг други хадрозаври се хранеха с по-ниски растения. Понякога се изправяха на задните си крака, а предните опираха на стволовете на дърветата, за да стигнат листата по високите клони. А още по-далеч над дърветата се издигаше огромен апатозавър с малка глава, която се въртеше на дългата шия. Всичко беше толкова спокойно и на Грант му беше трудно да допусне, че ги дебне някаква опасност.
— Ау! — изпищя Лекс и се сниши. Над тях избръмчаха две гигантски водни кончета с размах на крилете около два метра. — Какво беше това?
— Водни кончета — отвърна Грант. — През юрския период насекомите са били огромни.
— Хапят ли?
— Мисля, че не — каза Грант.
Тим протегна ръка и едно от водните кончета кацна на нея. Той усети тежестта на огромното насекомо.
— Ще те ухапе — предупреди го Лекс.
Но водното конче само бавно размаха прозрачните си криле с червени жилчици и отлетя, щом Тим помръдна ръката си.
— Накъде ще вървим? — попита Лекс.
— Натам.
Тръгнаха напряко през поляната. Стигнаха до една черна кутия, закрепена върху тежък метален триножник. Грант застана пред нея и размаха ръце, но не се случи нищо. Щом не работеха телефоните, може би и сензорите бяха извън строя.
— Ще опитаме с някой друг — каза той и посочи следващата кутия.
Някъде в далечината се чу страховитият рев на голямо животно.
— По дяволите! — изруга Арнолд. — Не мога да го намеря, и туйто.
Сръбна глътка кафе и впери зачервени очи в екрана. Беше изключил всички видеоекрани. Седнал на главния пулт в контролната зала, той претърсваше компютърния код. Беше изтощен. Бе работил непрекъснато в продължение на дванайсет часа. Обърна се към Ву, който току-що бе дошъл от лабораторията.