Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Кадрах изведнъж се разрида, после се задави от пристъп на кашлица. Мириамел се наведе и хвана студената му ръка, стисна я силно, за да му покаже, че е при него. След малко той се поуспокои.
— Съжалявам, принцесо — каза той прегракнало. — Не обичам да си спомням за това.
Очите на Мириамел се бяха напълнили със сълзи.
— Аз съм виновна. Не трябваше да те карам да говориш за това. Хайде да спрем и да поспиш.
— Не. — Тя усещаше, как той трепери. — И без това няма да мога да спя. Може би ще е по-добре да довърша историята си. — Той се пресегна и я погали по главата.
— Мислех, че вече е измъкнал от мен всичко, което иска, но бях сбъркал.
— Ами ако тези господа вече не притежават листовете, които ми трябват, Падреик? — попита ме той. О, богове, няма нищо по-гнусно от усмивката му! — Мисля, че трябва да ми разкажеш онова, което си спомняш — все още е останал малко акъл в тази подпухнала от вино глава, нали? Хайде, разказвай, нищожество с нищожество!
И наистина му разказах, всяко късче и всеки ред, които можах да си спомня, но толкова объркано, колкото може да се очаква от такова окаяно създание като мен. Той изглеждаше най-заинтересуван от загадъчните слова на Нисес за смъртта, особено за нещо, наречено „говорене през воал“, за което подразбирах, че са ритуалите, които позволяват на някого да стигне до това, което Нисес нарича „песни на по-горния въздух“ — тоест мислите на тези, които са някак си извън смъртността — както мъртвите, така и неживелите. Избълвах всичко, жадувах да се харесам на Приратес, а той кимаше, кимаше и лъскавата му глава блестеше на странното осветление.
Някак си по средата на това ужасно преживяване забелязах нещо странно. Трябваше ми известно време, както можеш да си представиш, но откакто бях започнал да разказвам запомненото от книгата на Нисес, ме бяха оставили на спокойствие — един от мълчаливите слуги дори ми подаде чаша вода, за да мога да говоря по-ясно. Докато дърдорех и отговарях на всеки въпрос на Приратес ревностно като дете на първата си свята манса, забелязах нещо смущаващо в начина, по който се движеше светлината. Отначало, нали бях уморен и всичко ме болеше, бях убеден, че Приратес някак си е съумял да накара слънцето да се затъркаля обратно по следите си, защото светлината, която трябваше да минава от изток на запад през кървавите прозорци, вместо това се плъзгаше в обратна посока. Замислих се над това — в такива случаи е добре да имаш нещо друго, за което да мислиш освен за ставащото с теб — и най-после разбрах, че в края на краищата законите на небето не са отменени. По-скоро това беше самата кула, или поне най-горната й част, където бяхме — тя се въртеше бавно по посока на часовниковата стрелка — малко по-бързо от самото слънце, но все пак толкова бавно, че отвън никой не би забелязал това, нали етажите на кулата са съвсем еднакви.
Значи затова каменните стени бяха голи! Дори измъчван до крайност от болка и ужас, се зачудих какви ли огромни колела би трябвало да се движат безшумно зад стените или под краката ми. Такива неща навремето ми доставяха особена радост — в младежките си години прекарвах много часове в изучаване на механичните закони на въртящото се кълбо и небесата. И, боговете да са ми на помощ, беше облекчение да мисля за нещо извън причиняваното на мен и онова, което аз на свой ред причинявах на събратята си.
Огледах кръглата стая, без да спирам да дърдоря, и видях едва забележимите знаци, гравирани върху червеното стъкло на прозорците, и как тези знаци, отразяващи се като тънки линии от по-тъмночервено, пресичат странните символи, начертани навсякъде по вътрешните стени на кулата. Не можах да измисля друго обяснение освен това, че Приратес е превърнал върха на кулата на Хйелдин в нещо като огромен часовник, някакъв уред за задържане на времето, уред с фантастични размери и сложност. Мислех и премислях, но и до ден-днешен не съм измислил нищо друго, което би се връзвало по-добре с фактите. Предполагам, че черната магия, с която бе започнал да се занимава Приратес, бе направила пясъчните и слънчевите часовници безпомощно неточни.
— И какво стана, Кадрах?
Монахът явно се двоумеше. Накрая събра сили и заговори малко по-бързо, сякаш тази част беше още по-смущаваща от предшестващата:
— Когато разказах на Приратес всичко, което знаех, той седя известно време мълчаливо — време, достатъчно последното сребро на слънцето да изчезне от единия прозорец и да се появи на ръба на другия. След това стана, махна с ръка и един от слугите му пристъпи зад мен. Нещо ме удари по главата и повече нищо не помня. Събудих се легнал в гъсталака на Кинслах, бях се оцапал, разбираш ме. Смятам, че са ме помислили за мъртъв. Явно Приратес бе решил, че не заслужавам никакви допълнителни усилия, дори усилието да са сигурни, че са ме убили. — Кадрах замълча и си пое дълбоко дъх. — Може да ти се стори, че съм бил безумно щастлив, че съм жив, но можех само да пропълзя по-навътре в храстите и да чакам смъртта. Но дните тогава бяха топли, сухи; не умрях. Когато се оправих достатъчно, се отправих към Ерчестър. Там откраднах някакви дрехи и храна. Дори се изкъпах в Кинслах, така че да мога да вляза в някоя кръчма. — Монахът изстена. — Но не можех да напусна града, макар че изгарях от желание да го направя. Видът на кулата на Хйелдин ме ужасяваше, но все пак не можех да избягам: чувствах се, сякаш Приратес е измъкнал част от душата ми, за да ме държи завързан, сякаш можеше да ме повика обратно всеки момент, когато пожелае, и аз бих отишъл. И това въпреки обстоятелството, че него явно не го беше грижа жив ли съм, или мъртъв. Останах в града, крадях, пиех, опитвах се безуспешно да забравя ужасното предателство, което бях извършил. Не го забравих, разбира се — никога няма да го забравя, — но постепенно събрах достатъчно сили да се изтръгна, да се освободя от сянката на кулата и да избягам от Ерчестър. — Той за миг я погледна така, сякаш щеше да каже още нещо, но потрепери и потъна в мълчание.