Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Звучи ужасяващо. — Мириамел си спомни образа, който бе видяла в една от книгите на Диниван — рогат гигант с червени очи. По-добре ли беше да не знаеш някои неща, да си сляп за някои представи и идеи?

— Ужасяващо е, наистина, но само защото отразява истинския ужас, стаен под будния свят, сенките, които са обърнат образ на слънчевата светлина. И все пак дори такова силно нещо като книгата на Нисес в края на краищата се превърна за мен в поредно средство за забрава: след като я бях прочел толкова пъти, че ми ставаше лошо само като я погледна, започнах да разпродавам страниците й една по една.

— Майко Елисия! Кой би купил такова нещо?

Кадрах грубо се изкиска.

— Дори онези, които бяха сигурни, че е умела фалшификация, направо се блъскаха в бързината да се сдобият поне с една страница. Една забранена книга има могъщо очарование, млада девойко, но една истински дяволска книга — а такива няма много — привлича любопитните, както медът примамва мухите. — За малко смехът му се засили, после премина в нещо като ридание. — Милостиви Усирис, защо не я изгорих!

— Но какво стана с Приратес? — напомни му тя. — Продаде ли му страници?

— Никога! — почти извика Кадрах. — Тогава вече знаех, че е демон. Той беше изхвърлен от Лигата много преди собственото ми падение и всички знаехме колко е опасен! — Монахът възвърна спокойствието си. — Не, подозирам, че той просто посещаваше същите антиквари, при които ходех и аз — това е доста тесен кръг, нали разбираш — и така някои части са попаднали в ръцете му. Той е необикновено просветен по тъмните въпроси, принцесо, особено в най-опасните области на Изкуството. Сигурен съм, че не му е било трудно да открие кой е притежавал могъщата книга, от която идваха тези страници. Нито пък му струваше особени усилия да ме открие, въпреки че се бях потопил в мрак възможно най-дълбоко, като използвах собствената си ерудиция, за да се превърна в незначителен до невидимост. Но, както казах, той ме намери. Изпрати някои от личните часовои на баща ти по следите ми. Вече бе станал съветник на принца — тоест на бъдещия крал.

Мириамел си спомни деня, в който за пръв път бе видяла Приратес. Червеният проповедник бе дошъл в покоите на баща й в Меремунд и му бе донесъл сведения за събитията в Набан. За Мириамел това беше трудно време; когато разговаряше с баща си, все се мъчеше да измисли какво да му каже, та да го накара да се усмихне дори за миг, както често бе ставало по времето, когато тя бе светлина за очите му. Държавните дела бяха добре дошъл претекст за Елиас да избегне по-нататъшен неудобен разговор с дъщеря си и той я отпрати. Любопитна, тя беше уловила погледа на Приратес, докато се отправяше към вратата.