Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— А — каза един глас. — Добре дошъл, събрате от Лигата. — Беше Приратес, разбира се, седеше на тесен стол с висока облегалка в центъра на това странно гнездо. — Вярвам, че пътуването ти е било приятно?

— Хайде да не си приказваме глупости — казах. С отчаянието беше дошло и някакво примирение. — Ти вече не си член на Лигата, Приратес, аз също. Какво искаш?

Той се ухили. Нямаше намерение да претупва нещо, което за него явно беше приятно забавление.

— Който е станал член на Лигата, винаги си остава неин член, бих казал. — Той се изкиска. — Защото нима ние с теб не сме тясно свързани със стари неща, стари писания… стари книги?

Когато изрече последните думи, сърцето ми подскочи. Отначало си бях помислил, че иска само да ме измъчва, да си отмъщава за изгонването си от Лигата — макар че други бяха по-отговорни за това от мен; аз вече бях започнал да се хлъзгам към мрака, когато той бе изхвърлен. Сега разбрах, че цели нещо съвсем друго. Явно искаше книга, която смяташе, че притежавам, и нямах съмнения по въпроса коя е тази книга.

Дуелирах се с него почти час — с думи, както фехтовач използва сабята си, и известно време надделявах — нали знаеш, последното, което губи един пияница, е хитрината — тя надживява с много душата му, — но и двамата знаехме, че в края на краищата ще отстъпя. Бях уморен, нали разбираш, много уморен и болен. Докато говорехме, влязоха двама мъже. Не бяха пазачи от Еркинската стража, бяха облечени в тъмни роби и с бръснати глави. Приличаха на тъмнокосите и тъмнокожи южни островитяни. И двамата мълчаха — може би бяха неми, — но въпреки това целта им беше ясна: да ме държат така, че ръцете и вниманието на Приратес да бъдат необезпокоявани, когато премине към по-енергични средства за преговори. Когато двамата ме сграбчиха под мишниците и ме повлякоха към стола на проповедника, се предадох. Не се страхувах от болката, Мириамел, нито от другите ужасни за душата удари, които би могъл да ми нанесе. Кълна ти се в това, макар че не знам какво значение би могло да има. По-скоро вече ми беше все едно. Нека вземе от мен каквото иска, си помислих. Нека прави с него каквото му хрумне. Не че, казах си, този почернял от прегрешения свят би могъл да получи незаслужено наказание… защото бях живял на дъното толкова дълго, че не виждах в него да е останало нещо добро освен самото небитие.