Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Още като малка Мириамел беше свикнала с разнообразните погледи, които предизвикваше сред царедворците на баща си — раздразнение у тези, които я смятаха за пречка в своите работи, съжаление у онези, които виждаха самотата и смущението й, откровена пресметливост у други, които се питаха за кого ли ще се омъжи някой ден, дали ще се превърне в привлекателна жена, когато порасне, или ще бъде ли отстъпчива кралица след смъртта на баща си. Но никога досега не я бяха изучавали с такъв нечовешки поглед като този на Приратес — студен като скок в ледена вода. Нямаше и най-малък намек на човешко чувство в черните му очи: тя някак си разбра, че ако беше одрано месо на масата на касапин, изражението му щеше да е същото. Същевременно той като че ли гледаше право в нея и през нея, сякаш всяка нейна мисъл беше гола пред него и се гърчеше при тази проверка. Втрещена, тя се бе извърнала от тези ужасни очи и бе избягала по коридора, необяснимо разплакана. След себе си бе чула сухото бръмчене на гласа на алхимика. Разбра, че за този нов приближен на баща си все едно е муха, че той ще я игнорира без никакво колебание, че дори ще я смаже безскрупулно, ако целите му изискват това. За момиче, израсло с подхранваната увереност в собствената си значителност — значителност, която бе надживяла дори любовта на баща й — това беше ужасяващо откритие.
Баща й, въпреки всичките си грешки, не беше такова чудовище. Защо тогава беше вкарал Приратес сред приближените си, така че накрая зловещият свещеник бе станал най-близкият му и най-доверен съветник? Това беше дълбоко смущаващ въпрос, на който тя не можеше да намери отговор.
Сега, в леко поклащащата се лодка, тя се напрегна и каза твърдо:
— Кажи ми какво стана, Кадрах.
Монахът явно не искаше да говори. Мириамел чуваше как пръстите му тихо дращят по дървената пейка, сякаш той търсеше нещо в тъмнината.
— Намериха ме в конюшнята на една кръчма в Ерчестър — бавно каза той, — заспал в торта. Извлякоха ме, хвърлиха ме в една каруца и потеглихме към Хейхолт. Беше през най-лошата година на оная страхотна суша и в късната следобедна светлина всичко беше златисто и кафяво, дори дърветата бяха вцепенени и сиви като изсъхнала кал. Зяпах наоколо, главата ми кънтеше като църковна камбана — бях си отспивал след продължителен запой, разбира се — и се чудех дали същата сухота, от която сякаш очите, носът и устата ми бяха натъпкани с прах, някак си е успяла и да отмие всичките цветове на света… Сигурен съм, че войниците ме смятаха за поредния престъпник, на когото не му е отредено да живее много след този следобед. Говореха си, сякаш бях вече умрял, оплакваха се от обременителното задължение да разкарват и погребват толкова вонящ и немит труп като моя. Един от пазачите дори каза, че ще поиска допълнително заплащане за неприятната работа. Един от спътниците му се ухили и подхвърли:
— От Приратес? — И перкото млъкна. Някои от войниците се изсмяха на объркването му, но гласовете им бяха напрегнати, сякаш самата мисъл да се поиска нещо от червения свещеник беше достатъчна, за да им отрови деня. Тогава за пръв път слабо ми просветна къде отивам и разбрах, че това е много по-лошо, отколкото просто да те обесят като крадец или предател — а аз бях и двете. Опитах се да скоча от каруцата, но бързо ме набутаха обратно.
— Охо — каза единият, — той знае това име!
— Моля ви — умолявах ги, — не ме водете при този човек. Ако имате капка ейдонитска милост, направете каквото искате с мен, но не ме давайте на проповедника. — Войникът, който се бе обадил, се вторачи в мен и ми се стори, че има малко жалост в твърдите му очи. Но той каза:
— И да си навлечем гнева му? Да оставим децата си сираци? Не! Стегни се и се изправи пред него като мъж!
Плаках по целия път до портата Нарулах.
Каруцата спря пред обкованата с желязо врата на кулата на Хйелдин и ме завлякоха вътре. Бях прекалено отслабнал и отчаян, за да се съпротивлявам — не че грохналото ми тяло щеше да ми послужи особено срещу четирима въоръжени гвардейци. Вмъкнаха ме в преддверието, после ме качиха нагоре по стълби, които ми се сториха поне милион. Най-горе широко се отвори дъбова врата. Хвърлиха ме вътре като чувал и паднах на колене върху твърдите плочи.
Първото нещо, което си помислих, принцесо, беше, че някак си съм цопнал в езеро кръв. Цялата стая беше алена, всяка ниша и цепнатина. Дори ръцете ми, вдигнати пред лицето, бяха променили цвета си. Погледнах с ужас към прозорците. Всичките бяха с яркочервени стъкла. Залязващото слънце струеше през тях и заслепяваше очите, сякаш всеки прозорец беше гигантски рубин. Червената светлина набраздяваше всичко в стаята, както става вечер. Нямаше други оттенъци освен червено и черно. Имаше маса и високи наклонени шкафове. Никой от тях не се допираше до кривата външна стена на кулата — бяха струпани в средата на стаята. Навсякъде имаше книги, свитъци и… и други неща, повечето от които не можех да гледам. Приратес е ужасно любопитен. Пред нищо не би се спрял, за да открие истината за нещо, или поне такава истина, която е важна за него. Много от обектите на неговите издирвания, повечето животни, бяха заключени в клетки, струпани как да е между книгите. Повечето бяха все още живи, макар че за тях би било по-добре да не бяха. В сравнение с хаоса в средата на стаята, стените бяха странно голи, като се изключеха няколко нарисувани символа.