Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Ти не обясни за Приратес — каза тя смело и се примоли наум това да не е грешка. — Какво се случи между вас?

Кадрах въздъхна.

— Наистина ли ще ме принудиш да ти разказвам такива мръсни неща, господарке? Слабост и страх ме накараха да ги спомена в писмото си, когато се боях, че можеш да сметнеш графа на Еадне за по-добър, отколкото е.

Няма да те принуждавам да правиш нищо, което да те нарани още повече, Кадрах. Но бих искала да знам. Тези тайни са причината за нашите неприятности, нали не си забравил? Не е време да се прикриват, колкото и лоши да са.

Монахът бавно кимна.

— Казано като от кралска дъщеря, но казано добре. О, земни и небесни богове, ако знаех, че един ден ще трябва да разказвам тези истории и да заявя: „Това е животът ми“, щях да пъхна главата си в пещта на баща си.

Мириамел не отговори, но се уви по-плътно в наметалото си. Мъглата бе се разнесла и морето се разстилаше около тях огромно и черно. Звездите бяха прекалено дребни и студени, за да пръскат светлина — висяха, без да искрят, като точици от млечен камък.

— Не напуснах обществото на обикновените хора със съвсем празни ръце — започна Кадрах. — Получих известни неща — много от тях законно, в ранните дни на учението си. Едно от тях беше съкровище, за което никой не знаеше, че го имам. Притежанията ми — тези, които не бях разпродал, за да купувам вино, останаха на грижите на един стар приятел. Когато стана ясно, че вече не съм подходяща компания на познатите си, си ги взех, въпреки протестите му — той знаеше, че не съм надежден пазител. Така, когато настъпеха особено лоши времена, обикновено можех да намеря някой прекупвач на редки ръкописи или забранени от Църквата книги и — като правило на цена, близка до грабителство — да получа малко пари срещу някоя от ценните ми книги. Но, както казах, едно от нещата, които бях намерил, струваше хиляди пъти повече от всички останали. Историята как го получих сама по себе си е приказка за през късна вечер, но много дълго то беше единственото, с което не исках да се разделя, в колкото и отчаяно положение да се намирах. Защото, виждаш ли, бях намерил екземпляр от „Ду Сварденвирд“, легендарната книга на лудия Нисес — единствения екземпляр, за който бях чувал, че съществува в наши дни. Дали беше оригинал, не знаех, защото кориците отдавна бяха изчезнали, но той… лицето, от което я получих, се кълнеше, че е истинска. Всъщност дори да беше фалшификат, беше блестяща работа. Но копие или не, вътре бяха истинските думи на Нисес — в това нямаше никакво съмнение. Никой не можеше да прочете ужасните неща, които четях аз, и после да погледне света и да не вярва.

— Чувала съм за тази книга — каза Мириамел. — Но кой е бил Нисес?

Кадрах кратко се изсмя.

— Въпрос от векове. Той е бил човек, дошъл от север, отвъд Елвритшала, и се представил на Фингил, краля на Римърсгард. Не бил дворцов вълшебник, но се говори, че дал на Фингил могъщество, което му позволило да завоюва половината Остен Ард. Това могъщество може би е било мъдрост, защото Нисес е знаел фактите за неща, за чието съществувание никой не е и сънувал. След като Асу'а паднал и Фингил умрял, Нисес служил на неговия син Хйелдин. Точно през тези години е написал книгата си — книга, която съдържала част от ужасните знания, които бил донесъл със себе си, когато се появил по време на убийствена снежна буря пред портите на Фингил. И той, и Хйелдин умрели в Асу'а — младият крал се хвърлил от прозореца на кулата, която носи неговото име. Нисес бил намерен мъртъв в стаята, от която скочил Хйелдин. Нямал никакви рани. А на лицето му имало усмивка. И стискал книгата в ръцете си.