Виелица на сенките [bg]

— Лесно е — казах аз и хвърлих в двойника си шепата малки метателни звезди, които бях взел от Бледния.

Разбира се, той прочете какво ще направя и, разбира се, опита да ги избегне, но този път не му се получи нищо. Аз бях хвърлил звездите без да се целя, при това с лявата ръка, и той не знаеше накъде трябва да отскочи. След хвърлянето всяка от петте звезди полетя по собствена, напълно хаотична траектория (нали ви казах, че съм слаб хвърляч). Три минаха покрай него, но две го улучиха. Първата удари двойника точно в дясната китка и той изпусна ножа, след което се изви, за да избегне други две звезди, но се натъкна на последната, която се заби в левия му крак. Изруга и падна на пода. С два скока се озовах до него, минах зад гърба му и опрях нож в гърлото.

— Колко глупаво се издъних — проговори с дървен глас отражението, като се стараеше да не мърда. — Мисля, че няма да го направиш.

— Защо?

— Доста сложно е да убиеш самия себе си. Нали знаеш — има поверие, че ако убиеш двойника си, отиваш в мрака след него?

По челото му се плъзна самотна капка пот.

— Не ми ли каза точно ти, че не вярваш в глупави поверия? — попитах и му прерязах гърлото.

Огледалата около мен се пръснаха и аз отново се озовах в огледалната зала, но сега на мястото на едно от огледалата зееше изходът. Тялото на двойника, лежащо на пода, потръпна и се превърна в белезникава мъгла.

Бях издържал изпитанието на собственото си „аз“ и затова пътят беше открит, така че като направих крачка, аз напуснах огледалната зала.