Светлина в пукнатините [bg]

Енорийският свещеник го посрещна с ключовете за старата каменна църква.

Отдавна бяха отминали времената, когато църквите стояха отключени. Изчезнаха в небитието заедно с бокалите, разпятията и всичко друго, което можеше да бъде откраднато или осквернено. Църквите вече бяха студени и пусти. Въпреки че вината далеч не лежеше само на плещите на вандалите.

Гамаш отупа снега от палтото си, сне шапката си и тръгна след свещеника. Свещеническата якичка на отец Антоан се криеше под износен шал и дебело палто. Мъжът бързаше и видимо не изглеждаше доволен, задето някой е прекъснал обяда му и го е отделил от камината в този снежен ден.

Беше възрастен и прегърбен. Гамаш предположи, че е на осемдесетина. Лицето му бе отпуснато, а по носа и бузите му личаха лилави изпъкнали вени. В очите му се четеше умора. Изтощен бе от търсенето на чудеса по тази корава земя. Макар че тя вече бе родила едно чудо, което свещеникът помнеше. Петзначките Уеле. Но, помисли си Гамаш, като че ли едно беше по-зле от нито едно. Бог бе дошъл веднъж. И повече не се бе върнал.

Отец Антоан знаеше какво е възможно и какво го подминаваше.

— Кой ви е нужен? — попита свещеникът, когато седнаха в неговия кабинет в задния край на църквата.

— От трийсетте години насам, моля — рече главният инспектор. Обадил се бе предварително и бе разговарял с отец Антоан, но въпреки това свещеникът изглеждаше объркан.

Огледа се, а Гамаш стори същото. Навсякъде из помещението бяха разхвърлени книги и папки. Главният инспектор виждаше, че някога стаята е била удобна и дори гостоприемна. Имаше две кресла, камина и етажерки за книги. Сега сякаш бе изоставена. Претрупана, но празна.

— Трябва да е ей там — свещеникът посочи една от етажерките до прозореца, остави ключовете на бюрото и си тръгна.

— Merci, mon pere[82] — извика Гамаш след него, после затвори вратата, светна настолната лампа на бюрото, свали палтото си и се захвана за работа.