Светлина в пукнатините [bg]

— Не. Каза, че с годините човек свиква със странностите на другите. Някои съседи били нахални, други харесвали купоните, а трети били много тихи. Кварталът е стар и спокоен, а сестрите са живеели там от много години. Това като че ли не е пораждало въпроси у никого.

Гамаш кимна и се умълча, докато си играеше с химикалката върху бюрото си.

— Трябва да ти кажа, че реших да се оттегля.

— Да се оттеглите? Сигурен ли сте?

Младата жена се опита да разгадае изражението му. Тона на гласа. Наистина ли имаше предвид това, което казваше?

— Ще си напиша оставката и ще я подам тази вечер или утре. Ще влезе в сила веднага. — Главният инспектор седна по-близо до бюрото и за миг се загледа в ръцете си. Забеляза, че треперенето е изчезнало. — Работим заедно отдавна, инспекторе.

— Да, сър. Доколкото си спомням, ме намерихте на сметището.

— Ровеше в кофите за боклук — усмихна се началникът.

Не беше много далеч от истината. Главен инспектор Гамаш я бе взел в своя отдел в деня, когато бе подала оставката си в "Тежки престъпления". Не защото не си вършеше работата. Не защото се бе провалила. А защото беше различна. Защото колегите й я заварили със затворени очи и склонена глава на местопрестъплението, където било извършено особено жестоко посегателство над дете.

Грешката на Изабел Лакост била, че казала истината, когато я попитали какво прави.

Медитирала и изпращала на жертвата утешителни мисли, че няма да бъде забравена. От онзи момент останалите полицаи превърнали живота на Изабел Лакост в ад, докато един ден тя не издържала. Разбрала, че е време да си тръгне.

И била права. Просто нямала представа къде ще отиде.

Главен инспектор Гамаш бе разбрал за медитацията и бе пожелал да се запознае с младата полицайка, която бе станала за посмешище в Sûretè. Когато най-накрая я повикаха в кабинета на шефа й и тя влезе с оставката си в ръка, очакваше да са само двамата с него. Но от големия стол бе станал един друг мъж. Веднага го бе разпознала. Виждала бе главен инспектор Гамаш в академията. Гледала го бе по телевизията и бе чела за него във вестниците. Веднъж се бе качила в един асансьор с него и бе стояла толкова близо, че бе усетила одеколона му. Ароматът й се бе сторил много привлекателен и мъжът й бе подействал с такава мощна притегателна сила, че почти бе тръгнала след него, когато се бяха отворили вратите на асансьора.

Главен инспектор Гамаш се бе изправил от стола, когато Лакост бе влязла в кабинета на началника си, и леко се бе поклонил. На нея. Имаше нещо старомодно в излъчването му. И нещо неземно.

Той бе протегнал ръка и се бе представил: "Арман Гамаш".

Замаяна, тя бе поела ръката. Въобще не бе разбрала какво й се случва.

Оттогава неизменно бе до него.

Не буквално, разбира се. Но професионално и емоционално бе готова да го последва, където и да отидеше той.

А сега началникът й казваше, че смята да се оттегли.

Лакост не можеше да каже, че е изненадана. Всъщност от известно време го очакваше. Откакто отделът започна да се разпада и агентите се пръснаха по другите отдели. Откакто атмосферата в щабквартирата на Sûretè натежа от влажната и прокиснала миризма на поквара.