Вещерите от Сарамир

От време на време Тейн отиваше за няколко дни в гората, където намираше утеха. Наученото от баща му за лова и начините за оцеляване в гората му служеха добре в периодите, когато се скиташе сред дърветата, и на него му се искаше все повече и повече да бъде сам, заобиколен от животни и растения, нито едно от които не можеше да бъде толкова жестоко към него като онова страшилище, което го чакаше вкъщи. Ала имаше едно нещо, което винаги го караше да се връща обратно — Исия. Макар че изблиците на насилие на баща му да бяха насочвани винаги към него, той не се осмеляваше да остави сестра си на милостта му, в случай че някой ден Ерис решеше да си намери друг отдушник.

Когато беше на шестнадесет жътви, а Исия — на десет — този ден настъпи.

Тейн бе прекарал цяла седмица сред природата, обикаляйки по речните брегове и скалните зъбери в търсене на един особен храст, наречен иритисима, чиито корени имаха свойството да пропъждат треската. До този момент повечето от времето, когато не беше вкъщи, прекарваше в библиотеката, където изучаваше особеностите на различните билки покрай заниманията си със сарамирската история. Исия му липсваше, ала той знаеше, че тя си изкарва добре и в собствената си компания и не се нуждаеше толкова от по-големия си брат, колкото той от нея. Момичето си имаше и приятелки в селището — истински приятелки, а не бегли познати като него. Той все не можеше да си създаде едно истинско приятелство, при положение, че трябваше да крие белезите си и да измисля оправдания за периодите на отсъствие, които всъщност му бяха необходими да се възстановява от побоите.

Когато се върна у дома, къщичката им, закътана под дебелата сянка на масивните дъбове, бе необичайно тиха. Денят беше топъл и влажен и ризата му бе подгизнала от пот. Използвайки пушката си като бастун, по начин, който му беше абсолютно забранен от баща му, той се дотътри до вратата и надникна вътре. Липсата на шум обикновено означаваше, че Ерис е далеч, ала сега момчето изведнъж бе овладяно от неприятно предчувствие.

— Майко? — извика той, пристъпвайки на верандата. Уплашеното й лице изведнъж се появи на вратата към кухнята, след което отново се скри. Тейн усети как го облива внезапна студенина. С бързи крачки се приближи до стаята на Исия и отвори вратата, без да чука.

Сестричката му се беше притаила в ъгъла до сламеното си легло, свила се на кълбо в зародишна поза, косата й бе в безпорядък, а лицето й беше подпухнало от плач. В този миг, в тази ужасна секунда, той разбра какво се бе случило — нали винаги се бе опасявал тайно от това? Дъхът му спря, сякаш за да запуши онова, което се надигаше от корема към гърлото му. Като насън, той прекоси стаята и пропълзя до Исия, а тя се хвърли в обятията му и го прегърна силно, отчаяно, все едно той можеше да отнеме болката от нея, както бе правил преди. Вените на врата му потрепнаха, когато момиченцето изпищя, подпряло брадичка на рамото му, очите й внезапно помръкнаха, той видя тъмните кървави петна по сламеника й и синините по тънките й ръчички, където пръстите на Ерис се бяха впивали. Шафраненожълтата й рокличка бе станала ръждивокафява там, където девойчето я бе събрало между коленете си.