Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Когато се надига от тоалетната чиния, поглежда през прозореца на банята, откъдето се виждат оборът и кабинетът на Скот в преустроения сеновал. Ако е там (понякога, ако не му се спи, често отива там), щеше да види светлина, може би дори да чуе жизнерадостна рокмузика, усилена едва-едва. Тази нощ обаче оборът е тъмен и единствената музика, която чува, е свиренето на вятъра. Това засилва безпокойството й и в дълбините на съзнанието й възникват мисли, (инфаркт инсулт) които са твърде неприятни, за да ги разглежда насериозно, и в същото време достатъчно настойчиви, понеже… като се има предвид как е Скот напоследък… не може да ги прогони с лека ръка. Ето защо, вместо да се върне в спалнята, тя излиза през другата врата на тоалетната, която отвежда към коридора на втория етаж. Извиква мъжа си и не получава отговор, но вижда златистата ивица светлина под затворената врата в края на коридора. Сега вече чува — макар и едва-едва — музиката, която се разнася оттам. Не е рокендрол, а кънтри. Ханк Уилямс. Старият Ханк пее „Коу-Лайга“.
— Скот? — зове го за пореден път тя, но отново не получава отговор и тръгва по коридора, отмятайки косите от челото си, а босите й стъпала шумолят по килима, който по-късно ще се озове на тавана. Обхваната е от страх, причината, за който не може да се изрази с думи, макар и да усеща, че този страх някак си е свързан с
(отишъл)
неща, които или са приключени, или трябва да бъдат. „Натъкмен и закопчан“ — би казал татко Дебушър; това е една от фразите, които старият Денди е уловил в езерото, където всички отиваме да утолим жаждата си и да хвърлим мрежите си.
— Скот?
Няколко минути тя стои пред спалнята за гости и внезапно е обхваната от ужасяващо предчувствие — той седи мъртъв на люлеещия се стол пред телевизора, загинал от собствената си ръка… Защо не бе предусетила накъде вървят нещата, защо не бе реагирала по-рано, нима не бе видяла симптомите през последния месец? Той бе издържал до Коледа, бе издържал, ала сега…
— Скот?
Завърта валчестата дръжка, бута вратата и го заварва да седи на люлеещия се стол точно както си го е представяла, само че е жив — жив и загърнат в любимия афган на Доброто мамче — жълтия. На екрана на телевизора (звукът е намален до минимум) върви любимият му филм — „Последната прожекция“.
Погледът му не се откъсва от екрана.
— Скот? Добре ли си?
Очите му не помръдват — дори не мигат. Страхът отново се загнездва в сърцето й, а една от странните думи на Скот
(откачалковци)
изскача като дяволче на пружинка и тя я прогонва обратно в подсъзнанието си с беззвучна
(майната ти!)
ругатня. Влиза в стаята и отново произнася името му. Този път той мига — слава Богу! — обръща глава, за да я погледне, и се усмихва. Грейва онази Скот-Ландънова усмивка, в която тя се влюби още щом я зърна за пръв път.
— Хей, Лизи — казва той. — Защо не спиш?
— Мога да ти задам същия въпрос — отвръща тя. Оглежда се в търсене на алкохол — кутия бира или преполовена бутилка „Джим Бийм“ — и не намира. Добър знак. — Вече е доста късно… — добавя.
Дълга пауза, по време, на която той мисли напрегнато. Най-накрая заявява:
— Вятърът ме събуди. Капаците на прозорците тракаха и не можах да заспя.
Лизи понечва да каже нещо, но в крайна сметка не произнася и дума. Когато двама души са женени от дълго време (предполага се, че всяка семейна двойка има своя представа какво означава „дълго време“), между тях възниква нещо като телепатична връзка. Точно сега тази телепатична връзка й съобщава, че Скот още не е свършил, че има да каже още нещо, и тя мълчи, понеже чака да види дали е права, или не. Отначало й се струва, че отговорът е „да“ — Скот отваря уста, — но в следващия момент къщата се разлюлява от нов порив на вятъра и капаците на прозорците задрънчават като зловещи метални зъби. Съпругът й вдига глава… и се усмихва едва-едва. Усмивката му не е приятна — така се усмихва човек, който крие нещо. Вместо да каже онова, което е възнамерявал, той отново заковава поглед към екрана, където Джеф Бриджес (един изключително млад Джеф Бриджес) и най-добрият му приятел пътуват с кола към Мексико. Когато се върнат, Сам Лъва ще бъде мъртъв.