Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Господин Хопкинс се приближи. Очите му проблясваха, докато гледаше към Натаниел.
— Опасявам се, че не е толкова невинно, сър. Това са останките на един злобен джин, който по-рано тази вечер се опита да ме залови. Другите демони, които го придружаваха, са мъртви — убих ги. Страхувам се, че господарят Мандрейк се е надявал да ни хване неподготвени.
— Така ли? — Куентин Мейкпийс се поизправи тъжно. — О, Боже. Това малко променя нещата. Винаги съм имал толкова високи надежди за теб, Джон. Наистина смятах, че ще можем да работим добре заедно. Както и да е, все още мога да разчитам на Хопкинс и петимата ми верни приятели. — Той обърна поглед към конспираторите, които, след като бяха приключили с призоваванията си, стояха тихо в кръговете си. — Стига толкова. Първо ще си доставим удоволствието да гледаме как ти и другото същество умирате… Опс! — Той сложи ръка на устата си. — Извинете ме. Опасявам се, че аз… хлъц! — Лошо храносмилане. И така… — Още едно хлъцване, ахване. Очите му изскочиха. — Това е много странно. Аз… — Езикът му излезе от устата. Крайниците му се разтресоха, коленете омекнаха, сякаш щеше да падне.
Натаниел отстъпи шокирано. Тялото на Мейкпийс изведнъж се изви, сгърчи се подобно на змия, сякаш костите му току-що се бяха втечнили. После се вдърви. Драматургът явно се съвземаше. За част от секундата в очите му се появи паника; езикът успя да смотолеви думите: То е…
Останалото бе потиснато от жесток гърч. Мейкпийс се движеше като марионетка на конци.
Главата отскочи нагоре. Очите се взираха безжизнено.
Устата се изсмя.
Застанали около него в кръговете си, Лайм, Дженкинс и останалите конспиратори се включиха в смеха. Телата им сякаш подражаваха на водача си: те също се извиваха и гърчеха.
Натаниел остана като хипнотизиран когато този шум изригна около него. Смехът не беше нито приятен, нито пък кой знае колко злобен, алчен, триумфален или жесток. Щеше да е по-малко тревожно, ако беше така. Но вместо това звукът беше кух, нехармоничен и напълно извънземен. Не съдържаше нито една позната човешка емоция.
Всъщност изобщо не беше човешки.
24
Точно чорбата ме спаси. Рибена чорба, гъста и мазна, изпълваща пространството на сребърния супник. Първоначално, когато бях плътно притиснат към сребърните стени, същността ми бързо се разтвори. Но съвсем неочаквано нещата се подобриха. Почти веднага след като Факарл ме остави, изпаднах в сребърно безсъзнание, а това означаваше, че гарвановата ми маскировка се разпадна. Станах на мазна, течна субстанция, не по-различна от мазнината, която плуваше в супата, отделена от среброто благодарение на бульона наоколо. Не бих казал, че бях добре, но същността ми сега се разпадаше доста по-бавно, отколкото очакваше Факарл.
Появяваха се и изчезваха проблясъци на съзнание. В един миг мислех, че съм далече-далече в Египет, разговаряйки с Птолемей за последен път. В следващия виждах как наоколо се носят парчета от моруна и палтус. От време на време в съзнанието ми отекваха думите на Факарл: „От тази вечер започваме да си отмъщаваме“. За някои това звучеше зловещо. Е, да правят каквото искат. Аз бях изморен. Бях направил достатъчно. Бях доволен да съм на спокойствие и да си умирам самичък.
И тогава, изведнъж, супата изчезна; смразяващият полъх на среброто — също. Бях освободен от супника.
Без съмнение добри новини. Проблемът беше, че не бях сам.
Видях господаря си — да, това можеше да се очаква, тъкмо щях да се разправя с него. Но после, като се завъртях лигаво да огледам сцената, кого да видя? Да кажем просто, че когато отдавнашният ви враг ви е затворил на място, където ви очаква сигурна смърт и вие героично сте оцелели въпреки нищожните си шансове, последното нещо, което ще искате да видите, когато най-после избягате е същият този отдавнашен враг, облещен ядно надолу към вас с изражение на раздразнено отвращение103. И не само това — слаби сте, изглеждате като медуза и миришете на задушени миди. При такива обстоятелства едва ли може да се каже, че вятърът духа в посока към триумф.
Но това съвсем не беше всичко. Освен Мандрейк и Факарл, в стаята имаше и други, а аз пристигнах точно навреме да видя точно какво правеха.
Бяха отворени пет порти към Другото място и същността ми затрепери от трескавата дейност. В пет пентаграми стояха хора. На първо ниво изглеждаше, че са сами. На второ и трето при тях имаше вълнообразни сенки с неясни пропорции. На по-високите нива тези сенки се очертаваха като отвратителни гърчещи се маси, в които имаше тясно наблъскани множество пипала, крайници, очи, шипове и бодли. Докато наблюдавах, всяка от сенките се сгъсти надолу и се сля с чакащия човек. Скоро дори и най-странният крак или пипало се скриха от погледа.
103
Който и да е друг отдавнашен враг би бил малко по-добре от този.