Портата на Птолемей

Погледнах нагоре към Факарл.

— О, колко страшно. Отмъщението на джиновете започва.

Той се намръщи, наведе се да помогне на водача си и се разсея от движение близо до вратата. Още един стар приятел — наемникът. Лицето му, което обикновено изразяваше цялата мекота и нежност на гранитна плоча, сега беше ококорено от шока. Може би беше от гледката на магьосниците, които лежаха по гръб като преобърнати дървесни въшки с безпомощно гърчещи се ръце и крака. А може и да беше от ясното осъзнаване, че няма да си получи хонорара. Какъвто и да бе случаят, той реши да си тръгва. Отправи се към вратата…

Факарл скочи във въздуха и се приземи до наемника. Едно-единствено свиване на тънките ръце и наемникът бе отхвърлен през стаята, като падна тежко върху една статуя. Изправи се тромаво на крака и измъкна нож. Факарл скочи отгоре му по-бърз от светкавица. Последваха неясни движения, звуци от множество нанесени удари — звучеше като дандания във фабрика за тенджери. Ятаганът се завъртя на пода. Наемникът се отпусна тежко на плочите, опитвайки се да си поеме въздух. Факарл се поизправи, намести вратовръзката на господин Хопкинс и закрачи обратно към средата на стаята.

Бях гледал одобрително.

— Добра работа. Опитвам се да направя това от години.

Факарл сви рамене.

— Тайната е да избягваш магията, Бартимеус. Устойчивостта на това приятелче е изключителна; едва ли не изглежда, че се подхранва от нашата енергия. Това, да си затворен в смъртно тяло, помага. Освен това и ти не си мисли да ходиш никъде. След малко ще ти обърна внимание. — Той изприпка след тялото на ниския, закръглен мъж, което сега се търкаляше по пода, надавайки странни писъци и вой.

Може би беше напразно, но ми писна да си стоя във вид на безформена локвичка. С невероятно усилие се изправих във вид на слузеста пирамида. Дали така беше по-добре? Не. Но бях прекалено слаб, за да опитвам нещо по-изтънчено. Слузта се огледа за Мандрейк. Ако нещата бяха лоши за мен, то и за него не изглеждаха много добри.

За мое изумление го видях да седи на масата с Кити Джоунс104.

Е, това вече ме изненада. Изобщо не можех да й намеря място в уравнението. Отгоре на всичко Мандрейк бе зает да развързва вървите, стягащи ръцете й. Странно! Това беше по-странно дори и от онази комбинация Факарл/Хопкинс. Мандрейк и Кити не изглеждаха в много добра форма, но разговаряха оживено и зяпаха към вратата. Злополуката с наемника не им бе убягнала, но не искаха да прибързват.

Бавно, както подобава на една слуз, аз се насочих по пода към тях. Но не бях стигнал далече, когато целият под се разтресе, плочите се пропукаха, а статуите се катурнаха към стените. Сякаш имаше земетресение или птица рок105 бе кацнала отгоре ни. Всъщност виновникът за това беше ниският, закръглен човек, който все още лежеше на земята. Бе успял да се извърти на една страна, но сега се опитваше да стане, като използваше само краката си — едно усилие, което го караше да се върти по посока на часовниковата стрелка. Каквото и да беше нещото в него, то се ядосваше от безсилието; едната ръка удряше раздразнено по плочите и всеки удар разтърсваше стаята.