През дебрите на Балкана

— Да. След половин час настъпва времето, по което обикновено идва. Ако не дойде, губим само тези няколко минути.

— Къде ще го чакаме?

— Тук, при потока. Ще се разположим удобно в храстите, близо до къщата, така че с пет крачки да можем да стигнем до нея. Ще го почакаме, докато реши да си тръгне, и ще го хванем от двете страни.

— Ще използваме ли оръжие, ако се съпротивлява?

— По-добре да не го правим. Двамата все ще успеем да хванем един-единствен призрак!

— Правилно! Впрочем изобщо нямам нужда от теб. Аз съм твой приятел и закрилник. Ти спокойно би могъл да отидеш да спиш.

Казвайки това, той се скри зад един храст. Аз се притаих малко по-нататък, зад следващия храст. Правех всичко това pour passer le temps[12]. Бях твърдо убеден, че вампирът няма да дойде. Затова изобщо не проявявах необходимата предпазливост и макар че бях на няколко метра разстояние от Халеф, го питах за болките му в гърдите и го помолих да се пази, ако се стигне до ръкопашен бой.

— Тихо, сихди! — отговори той. — Който иска да хване джехин, не бива да се издава с говорене на висок глас. Запомни това от мен.

Разбира се, подчиних се на тази заповед. Дребосъкът имаше право. Щом бяхме заели позиция, трябваше да се отнасяме сериозно. А ситуацията наистина бе сериозна. Много бях слушал и чел за тези вярвания във вампири. В най-добрия случай щях да видя в гръб този призрачен кръвопиец и да избавя двамата добри старци от страха и мъката им. Явно ставаше дума за измама.

Чакахме повече от половин час. Вече се канех да си тръгвам, когато откъм моята страна нещо се промъкна бързо и напълно безшумно. Беше тъмен мъжки силует, който се приближи до кепенците на прозореца с ловки движения и се ослуша за момент. После негодникът наподоби шум от свистене, какъвто веднъж бях чувал във Виенския пратер, в пиесата на кукления театър, когато дяволът идва да вземе доктор Фауст. А именно — изсвирва се високо, като тонът се усилва, после отново утихва, а после бучи с всичка сила. Звучи така, сякаш вятърът свири край някоя остра скала. После човекът удари два-три пъти силно по капака на прозореца и се накани бързо да се измъкне. Тогава обаче се чу гласът на Халеф.

— Дур, гизли юрюмджу, шимди сени бизим вар! (Стой, гадино, хванахме те!)

Той скочи към него, за да го хване. За призрак духът беше много съобразителен. Удари дребосъка в лицето и извика:

— Ереди а татарха!

Ако дребосъкът си бе държал устата и не бе извикал предварително, обстоятелствата щяха да вземат друг обрат. Човекът побягна в противоположната на мен посока, така че имаше голяма преднина. Въпреки това се спуснах след него. Префучавайки край дребния хаджия, гневно му извиках, че е глупак. Наказан по този начин, той веднага хукна след мен.

Беглецът тичаше бързо. В подобни случаи трябва да се напрегнат сили в първите няколко мига. Бях научил от индианците, вместо да правя скокове, повече да набирам скорост. Така бързо го настигнах и дори вече можех да го хвана с ръка. Но и сега той не изгуби присъствие на духа. С рязко движение се отклони от пътя и ме пропусна край себе си, така че направих скок във въздуха. Разбира се, аз също моментално се обърнах. Той тичаше направо към потока и вече беше почти до брега му. Опитах се да го настигна с голям скок. Успях. Тичах точно зад него и в същото време замахнах да го хвана. Успях да докопам пояса му. Забих единия си крак в земята, за да го съборя.