Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Не ще можем да ги поместим — каза Сташка.
Наистина плочите бяха приблизително метър и половина на метър и четвърт. Бяха дебели към шестдесет сантиметра.
— Не ще можем — повтори тя. — Дали да повикам нашите?
— А приоритетът? — несполучливо се пошегувах аз. — Не, просто няма да ги побутваме. Ще съберем боклука, дори просто ще го изринем към стените. Очевидно отворът към подземието ще е някъде по средата. Ако плочите са върху него — няма накъде, ще трябва да подирим помощ. Ако ли не — плочите няма да ни попречат.
Час и половина работихме упорито. Тя с една ламарина пълнеше две пробити кофи с боклук и трошляк, а аз отнасях всичко това до стените, изсипвах го там. Сетне ми се стори, че работата върви бавно. Взех втората лопата и направо започнах да изхвърлям от центъра на площадката падналата мазилка, натрошените тухли, прахолякът и прочие.
И ето че в края на втория час лопатата изскърца по пода. Веднъж, втори път, трети път.
Ето го отвора. Отгоре почти напълно го закрива дебела плоча от гладък, на вид като че шлифован пясъчник. Върху плочата има кръст с четири заоблени краища, в тях по една неясна буква (защото са запълнени с пръст). Там, където орнаментите се пресичат, има шестоъгълен кръст с „покривче“ като на старинните гробове. На староверските символи.
Имах някъде лост, но кога да го търся. Нетърпението възпираше дори дъха ни: поемахме въздух трескаво, припряно.
Промушихме лопатите в отвора. Натиснахме. Но тогава, натиснал с гърди дръжката на лопатата, промуших ръка в пролуката и вдигнах плочата към себе си, назад, към разтворените си крака.
Провидя се целият отвор. Тъмна пропаст под него. Драснах клечка кибрит и я „изстрелях“ долу. Така тя гори по-дълго, отколкото ако само я пусна. За миг освети само тесни и много стръмни стъпала от червени тухли.
— Ето, готово — рекох аз. — Сега вече може да викаме и момчетата, и момичетата.
— Ами приоритетът? — повтори тя думите ми.
Извадих една свещ (имах още две в джоба), съблякох якето си и застанах на първото стъпало.
— Вие ще останете тук.
— Че защо? — учуди се Сташка.
— Чували ли сте за „ефекта на кучешката пещера“ в Италия?
— На каква пещера?
— Има там една дълбока пещера. Когато човек влезе в нея, нищо му няма. А куче или заек издъхват след няколко минути.
— Но защо?
— От една вулканична пукнатина излиза въглероден двуокис. Процежда се полека-лека. Тъй като е по-тежък от въздуха, остава ниско долу. Главата на човека е над тази зона. Кучешката — не.
— Нали сам казвате — над зоната сме. — Няма да ходим на четири крака я. Освен това в Италия има вулкани…
— А тук може да е имало трупове. И никаква вентилация, дори минимална. Равнището на газа може да бъде по-високо. Тогава ще се разправя за „ефекта на човешката пещера в Белорусия“. Само че ще говорят други, не ние. За нас ще остане славата на пионери. Макар и посмъртна.
— Нищо му няма на въздуха, нормален си е. Не мирише на спарено.
— От спарен въздух не се умира. Макар че…
— Макар че какво?
— Ами такова, въглеродният двуокис не мирише. Ако искате да знаете, мирише само на едно — на смърт.
— Според мен въглеродният двуокис се различава от окиса на въглерода. Той е анхидрид.
— Боже, колко сте учена! СО или СО2 — не е ли все едно… Така мисля. Вярно, толкова съм химик, колкото и…
Заслизах надолу, тя тръгна след мен. Бях вдигнал вече ръце. Да идва, вироглавката. Отначало осветявах само стъпалата пред себе си, но сетне светех и на нея, за да не забие нос в тухлите.
И все пак на последните стъпала се препъна и аз, застанал на равната площадка, едва сварих да я подхвана.
Ужасно ме беше яд на нея, че се навира, където не я викат. (Макар че тук беше по-безопасно, отколкото в нашите стари мини за добив на кремък до Вовковиск. А тя бе пропълзяла по корем там целия онзи неолит.)
И все пак не се стърпях:
— Да вървим. Много сте горда. А в същност „ако ние не бяхме се вдигнали и въстанали, вие щяхте да забиете нос в калта“.
— Какви са тези диаманти на художественото творчество?
— Когато на времето московчани се фукали и се подигравали на нижни новгородците, те им отговаряли по този начин. Напомняли им за Минин.
— Хайде, добре, добре — очевидно се посмути тя. — Осветете наоколо… Минин.
Вдигнах свещта и се заоглеждах.
Това бе абсолютно празна килия, склад или мазе. Просто подземие? Помещение, предназначено за складиране на нещо? Но тук нищо не бе складирано. Бе празно като в студентски джоб преди стипендия (разбира се, имам пред вид типичния, истинския, стопроцентовия студент).