Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Жената изтръгна въздишка сякаш от дълбините на тялото си.
— Сам открий името ми, Тору Окада. Всъщност не, не се налага да го откриваш. Ти вече го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да си го спомниш. Ако намериш името ми, ще успея да се махна оттук. Дори мога да ти помогна да намериш жена си, да намериш Кумико Окада. Ако искаш да я откриеш, постарай се да разбереш името ми. Ето лоста, който ти трябва. Нямаш време да протакаш. С всеки ден, в който не си открил името ми, Кумико се отдалечава още повече от теб.
Оставих чашата с уискито на пода.
— Кажи ми, къде се намира това място? — попитах аз. — Откога си тук? Какво правиш?
— Налага се да си тръгнеш незабавно — подкани ме жената, сякаш си бе спомнила защо е тук. — Ако той те завари, ще стане неприятно. По-опасен е, отколкото си мислиш. Наистина може да те убие. Според мен е способен и на това.
— Кой е този „той“?
Жената не отговори, а аз не знаех какво още да кажа. Чувствах се объркан. В стаята не се помръдваше нищо. Тишината бе глуха, наситена и задушаваща. Главата ми сякаш пламтеше. Сигурно от цветния прашец. Смесени във въздуха, микроскопичните прашинки проникваха в главата ми и възпламеняваха нервите.
— Кажи ми, Тору Окада — рече жената, гласът й изведнъж бе станал съвсем друг. Променяше се за миг. Сега се беше слял с тежкия спарен въздух в стаята. — Как мислиш, дали някога отново ще поискаш да ме прегръщаш? Да ме обладаеш? Да ме целуваш навсякъде? Знаеш, можеш да правиш с мен всичко, каквото пожелаеш. А аз ще сторя всичко, каквото искаш… всичко… неща, които жена ти… Кумико Окада… няма да направи никога заради теб. Ще ти доставя такова удоволствие, че няма да го забравиш никога. Ако…
Най-неочаквано на вратата се почука. Рязко и силно, сякаш се забиваше пирон — зловещ звук в тъмнината.
Жената се пресегна в мрака и ме хвана за ръката.
— Насам — прошепна тя. — Побързай.
Сега гласът й вече не звучеше замечтано. Пак се почука: два пъти, със съвсем същата сила. Изведнъж ми хрумна, че не съм заключил.
— Побързай — повтори жената. — Трябва да се махнеш оттук. Това е единственият начин.
Тръгнах в мрака накъдето ме затегли жената. Чух как дръжката на вратата се извърта бавно. От звука настръхнах целият. Точно когато светлината от коридора разцепи мрака, ние влязохме в стената. Беше с плътността на огромна маса желатин и аз стиснах зъби да не ми влезе в устата. Внезапно осъзнах: минавам през стената? За да отида от едно място на друго, минавах през стена. Но това сега ми се стори най-естественото нещо на света.
Усетих как езикът на жената влиза в устата ми. Топъл и мек, той обикаляше и обгръщаше моя език. Тежката миризма на цветя проникна в белите ми дробове. Почувствах долу в слабините си как още малко, и ще се възбудя. Стиснах очи и се преборих с желанието. След миг почувствах върху дясната си буза силна топлина. Усещането беше странно. Не долових болка, само топлина. Не можех да определя дали идва отвън или напира отвътре. После всичко изчезна: езикът на жената, мирисът на цветя, възбудата, топлината върху бузата ми. Минах през стената. Когато отворих очи, бях от другата й страна — на дъното на дълбок кладенец.
9.
Кладенецът и звездите
В пет и нещо призори вече беше светло, но въпреки това видях горе много звезди. Беше точно както ми бе казал лейтенант Мамия: от дъното на кладенец и посред бял ден виждаш звезди. Късчето небе с формата на съвършен полумесец беше осеяно равномерно с едва мъждукащи звезди, които наподобяваха подредени като за изложение редки минерали.
В пети или шести клас, когато с няколко момчета си направихме бивак на върха на планината, бях виждал звезди, които бяха толкова много, че изпълваха небето. Имах чувството, че то ще рухне от тежестта им, ще се свлече долу. Никога дотогава не бях виждал такова изумително звездно небе. Другите се унесоха, аз обаче не можех да заспя, изпълзях от палатката и легнах на земята, за да погледам небето. Сегиз-тогиз небосклонът беше прорязван от ярката дъга на падаща звезда. Но колкото повече гледах, толкова по-притеснено ми ставаше. Звездите просто бяха прекалено много, а небето бе прекалено обширно и дълбоко. Грамадно похлупващо чуждо тяло, то ме заобикаляше, обгръщаше ме и на мен ми се маеше главата. Винаги дотогава бях мислил, че Земята под нозете ми е твърдо тяло, което съществува и ще съществува вечно. Всъщност не бях мислил изобщо за това. Просто го бях приемал за нещо, което се разбира от само себе си. А Земята не беше нищо повече от каменна отломка, която се носи в някакво местенце във Вселената: временно тяло в необятната пустош на пространството. И утре това тяло, а заедно с него и всички ние ще бъдем пометени от някакъв мигновен взрив или от леко изместване в енергията на Всемира. Несигурността на собственото ми битие ме изуми (макар, разбира се, не с толкова много думи) под това невероятно звездно небе. За невръстно момче откритието бе вцепеняващо.