Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Черил потръпна и сведе глава.
— Боже — простена тя. — Ако знаеш през какъв ад ме прекарва Джим, само защото вярвам в онова, което току-що каза! — тя вдигна лице и през нея премина още една тръпка, сякаш нещата, които се беше опитала да овладее, бяха скъсали бариерата; изразът в очите й беше на ужас. — Дагни — прошепна тя, — Дагни, страх ме е от тях… от Джим и всички останали… не от нещо, което ще направят… ако беше това, можех да избягам… но ме е страх, сякаш няма изход… страх ме е от това, което са, и… и от това, че съществуват.
Дагни се приближи бързо, седна на облегалката на стола й и хвана рамото й.
— Спокойно, хлапе — каза тя. — Грешиш. Никога не бива да се страхуваш така от хората. Никога не трябва да мислиш, че тяхното съществуване се отразява върху твоето — защото тъкмо това си мислиш.
— Да… Да, чувствам, че за мен няма шанс да съществувам, ако те съществуват… няма шанс, няма място, няма свят, с който да мога да се справя… Не искам да го чувствам, непрекъснато го отблъсквам, но то се приближава все повече и аз знам, че няма накъде да бягам… Не мога да обясня какво е чувството, не мога да го уловя, и това е част от ужаса, че не мога да уловя нищо, сякаш целият свят внезапно е унищожен, но не от експлозия, защото експлозията е нещо твърдо и солидно, а от… от нещо ужасно… сякаш нищо вече не е солидно, нищо няма форма, и можеш да бодеш с пръста си през каменна стена, а камъкът ще подаде, като желе, планините ще се слегнат, а сградите ще променят формите си като облаци, и това ще бъде краят на света — не огън и жупел, а лигава каша.
— Черил… Черил, нещастно дете, векове наред философи са се опитвали да превърнат света точно в това — да разрушат умовете на хората, като ги накарат да вярват, че виждат тъкмо това. Но ти не трябва да го приемаш. Не трябва да гледаш през очите на другите, трябва да държиш на своето, на собствената си преценка, знаеш, че онова, което е — кажи го на висок глас, като най-свещената молитва, и не позволявай на никого да ти казва противното.
— Но… вече нищо не е. Джим и неговите приятели — те не са. Не знам какво виждам, когато съм сред тях, не знам какво чувам, когато говорят… нищо не е реално, това е някакво ужасно действие, което всички изпълняват… и не знам какво целят… Дагни! Винаги са ни казвали, че човешките същества имат такава огромна способност за познание, толкова по-голяма от тази на животните, но аз се чувствам по-сляпа от животно в момента, по-сляпа и по-безпомощна. Едно животно поне знае кои са му приятели и кои — врагове, и кога да се защитава. Не очаква приятел да стъпи върху него или да му пререже гърлото. Не очаква да му казват, че любовта е сляпа, че грабежът е постижение, че гангстерите са държавници и че е велико да се пречупи гръбнакът на Ханк Риърдън! Боже, какво говоря?
— Знам за какво говориш.
— Искам да знам как да се справям с хората? Ако нищо не е постоянно дори и за час, не можем да продължим, нали? Знам, че предметите са солидни, но хората? Дагни! Те са всичко и нищо, те не са същества, те са просто преход, непрекъснат преход без никаква форма. Но трябва да живея сред тях. Как да го направя?
— Черил, бориш се с най-големия проблем в живота, проблем, който е причинил цялото човешко страдание. Разбрала си повече от повечето хора, които страдат и умират, без да разберат какво ги е убило. Ще ти помогна да разбереш. Това е важен проблем и трудна битка, но на първо място не се страхувай.
Лицето на Черил изразяваше дълбок копнеж, сякаш виждаше Дагни отдалеч и се бореше неуспешно да се приближи.
— Ще ми се да имах желание да се боря — каза тя, — но нямам. Дори вече не искам да победя. Има една промяна, която като че ли нямам сила да направя. Виждаш ли, никога не съм очаквала нещо като брака си с Джим, после то стана и аз реших, че животът е много по-прекрасен, отколкото съм очаквала. А сега трябва да свикна с идеята, че животът и хората са много по-ужасни, отколкото съм си представяла, и че бракът ми не е бил невероятно чудо, а ужасно зло, което още се боя да осъзная напълно — и това не мога да се насиля да приема. Не мога да го преживея — тя погледна нагоре. — Дагни, ти как го направи? Как успя да останеш цяла?
— Като спазвах само едно правило.
— Кое?
— Да не поставям нищо — нищо — над преценката на собствения си разум.
— Поела си ужасни удари… може би по-лоши от моите… по-лоши и от тези на всички ни… Какво те съхрани?
— Знанието, че моят живот е най-висшата ценност, която е твърде скъпа, за да се предава без борба.
Тя видя удивеното изражение, невярващото признание по лицето на Черил, сякаш момичето се бореше да си припомни някакво чувство през морето на годините.