Престолът от драконова кост

Малко по-късно, докато бършеше очите си, се зачуди колко ли дълго е лежал, вторачен в нищото. Стана с усилие и излезе от прикритието си, за да раздвижи малко ръцете и краката си. Облекчи се, а после бавно тръгна към малкото поточе да пийне вода. При всяка стъпка в коленете, гърба и врата го пронизваше безмилостна болка.

„Всички да горят в Ада. Да върви по дяволите и проклетата гора. А също и Господ, за това му дело“.

Боязливо вдигна поглед от прохладната вода в шепите си, ала безмълвното му богохулство остана ненаказано.

Когато се напи, тръгна нагоре и след малко стигна до едно място, където потокът се вливаше в един вир и буйните му води се успокояваха. Докато се навеждаше, загледан в размазаното от сълзите отражение, усети нещо да му убива на кръста: пречеше му да се свие, без да се подпре на ръце.

„Ръкописът на доктора!“.

Извади омекналия свитък, мушнат между панталоните и ризата му. Коланът му беше направил ръб по дължината на целия пакет. Носеше го от толкова време, че страниците бяха приели извивките на тялото му и приличаха на ризница; полюшваха се в ръцете му като бореща се с вятъра платноходка. Първата страница беше изцапана и втвърдена от мръсотия, но Саймън различи дребния заплетен почерк на доктора: той беше носил финото оръжие на Моргенес — думите. Усети внезапен болезнен спазъм, подобен на глад, внимателно остави листовете настрани и отново погледна вира.

Отне му един миг, за да различи отражението си сред сенките върху водната повърхност. Светлината струеше откъм гърба му, образът му беше почти само силует, тъмна фигура със слабо загатнати черти около осветените слепоочия, бузите и челюстта. Наклони глава, за да улови слънцето, и с крайчеца на окото си видя във водата отражението на преследвано животно: с наострени уши, които се ослушваха за преследвачи, косата сплъстена на кичури, с приведен врат, който говореше не за цивилизованост, а за животинска бдителност и страх. Грабна ръкописа и тръгна по брега на потока.

„Аз съм съвсем сам. Никой никога вече няма да се погрижи за мен. Не че някой го е правил преди“. Усещаше как сърцето му ще се пръсне в гърдите.

След кратко търсене откри едно осветено от слънцето местенце и седна, за да избърше сълзите си и да помисли. Заслушан в чуруликането на птиците, изпълващо иначе безмълвната гора, си даде сметка, че трябва непременно да си намери по-топли дрехи, ако ще прекарва нощите под открито небе, а това неминуемо щеше да е така поне докато не се отдалечеше достатъчно от Хейхолт. Трябваше и да реши накъде да тръгне.

Разсеяно започна да прелиства листовете. Всяка страница беше плътно изписана с думи. Думи — как можеше някой да измисли наведнъж толкова много думи, да не говорим за това да ги напише? Само при мисълта за това го заболя главата. И каква полза от думите, мислеше той, с потрепващи от огорчение устни, когато ти е студено и си гладен… или когато Приратес е пред вратата ти? Раздели две залепнали страници. Долната се скъса и той се почувства така, сякаш неволно е наранил приятел. Загледа се в нея за момент и бавно прокара пръста си по познатия почерк, после я вдигна на светлината и зачете с присвити очи.