Пленница на короната

— Но как? Тя беше добре, писа ми, каза, че раждането е било лесно. Получих писмото й, пълно със самодоволство. Тя беше добре, беше много добре, каза ми да дойда и да видя…

Той се поколебава, сякаш има отговор, но не иска да го облече в думи.

— Не зная как. Именно затова ще говоря с пратеника.

— Болна ли е била?

— Не знам.

— Родилна треска ли е получила? Кървене?

— Джордж не казва това.

— Какво казва?

За миг си мисля, че ще откаже да ми отговори, но после той разгръща писмото, приглаждайки го върху масата, и ми го дава, наблюдавайки лицето ми, докато чета думите.

C>

«22 декември, 1476

Братко и сестро Ан,

Обичната ми съпруга Изабел почина тази сутрин, Бог да приеме душата й. Не се съмнявам, че е била отровена от човек на кралицата. Пази съпругата си, Ричард, пази се и ти. Не се съмнявам, че всички сме застрашени от вероломното семейство, което нашият брат кралят въведе в двора. Невръстният ми син е още жив. Моля се за вас и вашите деца. Изгорете това.»

C$

Ричард взема писмото от ръката ми и, навеждайки се към огъня, го бутва в червените разжарени въглени и стои над него, докато листът се накъдря и почернява, а после внезапно пламва.

— Тя знаеше, че това ще се случи. — Чувствам, че се треса, от върховете на пръстите на ръцете до краката, сякаш писмото ме е смразило със свистящ леден вихър. — Каза, че ще се случи.

Ричард ме прегръща и ме побутва да седна на леглото, когато коленете ми се подгъват.

— Джордж твърдеше същото, но аз не желаех да го слушам — казва той рязко.

— Тя каза, че кралицата имала шпионин в нейната къща, а също и в нашата.

— Не се съмнявам в това. Това почти със сигурност е вярно. Кралицата няма доверие на никого и плаща на слуги, които да й доносничат. Всички го правим. Но защо би отровила Изабел?

— За отмъщение — казвам съкрушено. — Защото пази имената ни, написани върху парче хартия в емайлирана кутия, скрито сред накитите й.

— Какво?

— Изабел знаеше, но аз отказвах да слушам. Тя каза, че кралицата се е заклела да отмъсти на убийците на баща си — тоест на нашия баща. Изабел каза, че тя е написала имената ни с кръв върху парче хартия и ги държала скрити. Изабел каза, че един ден ще науча, че е мъртва, и че ще е била отровена.

Ръката на Ричард е на колана му, където обикновено стои мечът му, сякаш си мисли, че може да бъдем принудени да се бием за живота си тук, в двореца Уестминстър.

— Аз не слушах! — Внезапно осъзнавам загубата и ме разтърсват ридания. — Не я слушах! А бебето й! И Маргарет! И Едуард! Те ще трябва да израснат без майка! А аз не отидох при нея! Казах й, че е в безопасност.

Ричард отива до вратата.

— Ще говоря с пратеника — казва той.

— Ти не ми позволяваше да отида при нея! — изхлипвам.

— И толкова по-добре — казва той сухо, и завърта дръжката на бравата.