Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Вейлин погледна Дарена. Лицето ѝ беше изопнато от ужас.
— И ти ли го видя?
Тя кимна, скрила треперещите си ръце под кожената наметка, и отстъпи крачка назад. Личеше, че ѝ се иска да избяга, че този изнемощял невъоръжен старец я плаши до мозъка на костите. Но тя все пак остана; дишаше тежко и го гледаше в лицето.
Вейлин се обърна към шамана.
— Бягате от онези мъже, така ли? От конниците?
Мъжът свъси чело. Личеше, че не разбира и дума. Вейлин въздъхна, хвърли поглед назад към редиците гвардейци и еорили, после запя. Запя тихо и полека, така че да не предизвика кървене; мелодията носеше значението на въпроса, оцветен със спомена за видението на шамана.
Старецът изправи рамене, очите му се разшириха, после кимна. Срещна отново погледа на Вейлин и след миг ново видение се разгърна пред вътрешния му взор.
Тъмна тълпа върви през ледено поле, гърбовете на гигантските бели мечки се полюшват ритмично сред навалицата, всички те бягат на запад, далече от ездачите… няма време за почивка… няма време за лов… трябва да бягат неуморно… или да се строполят и да останат в снега, когато силите им свършат. Първи окапват старците, след тях пеленачетата, племето се обезкървява, но продължава напред през бялата пустош. Гладът подлудява мечките, откъсва ги от контрола на шаманите. Закоравели воини ги убиват със сълзи на очи и после раздават месото им, плачат, защото какво са те без своите мечки? Когато равнините най-после се ширват пред погледа им, те вече знаят, че народът им е обречен, мъртъв… Не искат друго, освен да си отидат в мир.
Видението се отми, но не и сълзите на Дарена — те се стичаха по лицето ѝ, хлипове насичаха дишането ѝ.
— Какви безсърдечни глупци сме ние — прошепна тя.
Вейлин запя отново, вложи в песента си образа от гоблена с баталната сцена, който показваше Ордата и нейните ужасни зверове.
Шаманът изсумтя с погнуса и отвърна със свое видение.
Битката е свирепа, никой не отстъпва, котки и мечки се нападат с безумна ярост, небето е почерняло от ястреби, счепкани във врящ облак, от който валят кръв и пера, бойците се бият с копия и тояги от кост. Когато кръвопролитието свършва, Мечият народ е показал на Котешкия народ какво е да водиш война в леда. Тогава ги виждат за последен път, защото Котешкият народ се изнася към южните равнини, където плячката е по-лесна.
„Мечешкият народ.“ Вейлин погледна към лагера и видя само изпосталели мъже и жени, малко деца, никакви старци и никакви зверове. „Изгубили са мечките си, а с тях и името си.“
Погледна отново към шамана и поде още веднъж песента, изпълни я с образа на ездачите в черно и я завърши с въпросителна нотка. Вече усещаше характерната вълна на умора, която беше знак, че силите му са на изчерпване.
Този път шаманът не отговори с видение. Устата му се отвори и с мъка оформи една дума, вероятно единствената чужда дума, която знаеше.
— Воларрианни.
Вейлин нареди на Северната гвардия да отдели половината от продоволствието си и да поеме назад, към вътрешността на Пределите. Остави при себе си само дузина гвардейци, другите получиха заповед да се върнат по гарнизоните си. Капитан Адал, който го дразнеше все повече с цупенето си, изпрати на юг да прекрати мобилизацията и да уведоми чрез бързи куриери сеордите, че помощта им няма да е необходима.
— Котешки народ, Мечи народ — изсъска Адал на Дарена, преди да потегли. Уж говореше на нея, но така, че и Вейлин да го чуе. — Пак са си Ордата. Не може да им се вярва.
— Ти не видя, Адал — прошепна в отговор Дарена и поклати глава. — Те не са заплаха за нас, освен ако не броим вината, с която ще трябва да живеем, ако допуснем да измрат.
— Това решение няма да се хареса на хората — предупреди я той. — Мнозина ще настояват за мъст.
— Баща ми винаги избираше правилния път, без значение дали ще се хареса на някого, или не. — Дарена замълча за миг и Вейлин усети, че гледа към него. — Нещата не са се променили толкова много.
Вечерта еорилите си тръгнаха. Докато хората му яхаха конете си, Санеш Полтар вдигна ръка към Вейлин и каза:
— Авенсюра.
— Името ми? — попита Вейлин.
Еорилският вожд посочи на север, където ярка звезда се издигаше над хоризонта.
— Само един месец в човешкия живот грее толкова силно. Казват, че под нейната светлина не се водят войни.
Вдигна отново ръка, после пришпори коня си на изток да настигне хората си. Всички бяха поели в галоп натам, освен една.
— Не иска да си тръгне, милорд. — Капитан Орвен стоеше изпънат и се опитваше да избегне погледа му. Недалеч от тях Инша ка Форна раздаваше ивици сушено месо на група деца и им обясняваше с жестове, че трябва да го сдъвчат добре, преди да преглътнат. — Попитах лейди Дарена защо е така. Тя каза, че… ами… че вече съм знаел защо.