Том 8 (Романси и сонети)

АНТИГОН

Ела ми, бедничко! До днес не вярвах,

че духовете могат след смъртта

да бродят по земята. Ако туй

възможно е, то значи твойта майка

видял съм тази нощ; защото сън

не би могъл да бъде толкоз ясен!

Съзрях към мен, люлеейки от горест

главата си, духът й да пристъпва

невероятно тъжен. Не бях виждал

съсъд, тъй пълен с горест и така

красиво носещ я. Във бяла роба,

пред койката, в която аз лежах,

застана тя, трикратно поклони се,

но дъх като пое да проговори,

очите й превърнаха се в два

фонтана бликащи и чак когато

струите им постихнаха, тез думи

изрече тя: „Добри ми Антигоне,

понеже теб съдбата е избрала,

от клетва свързан, пряко свойта воля

палач да си на клетата ми рожба,

запри в Бохемия — във нея има

пустини много, във една от тях

да плаче остави я, сам разплакан;

и тъй като за всички тя ще бъде

загубена навеки, назови я

със името Пердита. Ти самият,

задето изпълняваш злата воля

на моя мъж, при свойта Паулина

не ще се върнеш вече!“ И със писък

превърна се във въздух. Постепенно

съвзел се от уплахата, реших, че

не съм сънувал. (Сънищата, зная,

са глупост.) И макар и суеверно,

ще сторя исканото от духа.

Да, тъй е — Хермиона е била

наказана със смърт и Аполон

желае да оставя туй детенце

(което явно е от Поликсен)

за смърт или живот върху земя,

владяна от баща му… Цвете крехко,

дано ми оцелееш! Ей ги тука

писмото ти и другото, което,

ако рече Фортуна, ще плати

за твоето отглеждане и нещо

за тебе ще остави… Затрещя!

Нещастниче, за майчина простъпка

осъдено на гибел! Не, да плача

не мога, но сърцето ми кърви!

Проклета да е клетвата, която

ме свърза с туй злодейство! Сбогом, рожбо!

Смрачава се все повече. Ще имаш

неласкава приспивна песен, мило!

До днеска не съм виждал небесата

тъй черни денем… Крясък на ловци!

Да бях на кораба!… О, Боже, мечка!

Загубен съм!